Странджански блогър стана феномен. Още неразпознат феномен, но феномен. До няколко дни Бойко Борисов, човекът с най-изострената медийна интуиция в страната, вероятно ще започне да наобикаля странджанските блогъри. Няма да му е лесно. Странджанският блогър е особено животно. Той си няма очевиден разпознавателен белег. Не е като каракачанската овчарка, която повечето хора също не са виждали, но могат приблизително да я опишат.

Той по нищо не се отличава от обикновения пешеходец. По-млад е от средностатистическия българин, но как да го разпознаеш по тази вяла характеристика. На всичко отгоре странджанският блогър е неуловим. МВР реши, че той е гражданин (в оня смисъл на думата), и го привика на справка. Цялата будна българска общност прихна от смях. И от гняв. И от благодарност към съдбата, която й прати такова глупаво МВР.

Ако ББ беше малко по-светнат, щеше да се нахвърли върху бившите си колеги, така, на шега, както той обича да си се нахвърля, в защита на привикания на справка блогър. Но на него ще му трябва още малко време, за да включи. За странджанския блогър обаче ГЕРБ е малко провинциален феномен. ГЕРБ се заиграва с идеята за Граждани, които уж били за Европейското Развитие на България. А странджанският блогър е за глобалното й развитие. Освен това той не се заиграва.

Говори с в прав текст. Всъщност ББ вече надуши, че има нещо в странджанския блогър. Надуши като тези полицейски кучета по аерогарите, които са обучени да надушват наркотици. И макар че кучетата не знаят за какво са наркотиците, тях много ги бива да ги откриват и да лаят край куфарите. Та така и ББ надуши, че следващата логична цел на странджанския блогър би могла да бъде затварянето на "Кремиковци" - нещо, което от доста време се споменава по блоговете. И което е най-близкото нещо до ума на всеки нормално мислещ човек, който на излизане от София се заглежда в пушеците от ляво на пътя.

Той (и, разбира се, не по-рядко, тя) води името си от успеха на акцията за спасяване на Странджа. Странджа беше спасена с едно особено решение, за което някои казват, че било в пряко нарушение на принципа на разделението на властите. Това обаче не е важно в случая. Важното е, че властите се огънаха под натиска на една общност от необременени хора, които макар и малко на брой, притежават такива редки за нашите земи характеристики като съвест и некорумпирана енергия. За по-старите кучета странджанският блогър е наивно животно, което не знае как стоят нещата и най-вече не знае, че "онези" си правят каквото си искат.

Странджанският блогър няма нюх за "онези". Той е напълно лишен от разбиране на такива свещени принципи като "да правят к'вото щат", "нищо не можеш да направиш" и "тук е така". Той демонстрира и дълбока липса на уважение към нашите обичани традиции, които са родили множеството любими поговорки като "преклонена глава сабя не я сече", "много хубаво не е на хубаво" и "да би мирно седяло, не би чудо видяло". Той предава (в смисъл на предател, а не на предавател) завета на дедите ни "абе, не си търси белята". Което е най-дразнещо, прави го не за келепир, а заради единия принцип, заради загрижеността си за нещо, от което нито той, нито родата му ще намаже.

С цялата си наивност и дразнеща незрялост той си мисли, че ако се развика за нещо, и нещото ще се промени. А най-потискащото е, че се оказа прав.

Феноменът странджански блогър се разпростира не само върху тия, които пишат блогове за оня дето духа и безцензурно ругаят "онези", които искат да съсипят Странджа или някоя друга планина или квартална градинка. Той покрива и всички ония, които ги четат, както и ония, които не ги четат, но които, като разберат, че ще се демонстрира в името на някакъв принцип, излизат и те на улицата.

Засега това изглежда малка група хора, както би казал Тодор Живков, "некаква незначителна група граждани". Тази незначителност е много измамна привидност. Странджанският блогър живее у всички българи, които не се отнасят цинично или примирено към властта, а я схващат по-скоро като нещо, което трябва да бъде контролирано и дори управлявано.

Появата на странджанския блогър е

и на дефинирането и спрямо категорията "управа". Ние гледаме на новата си история така: "До 1989 година гражданин беше човек, който подлежеше на привикване на справка от управата. От 1989 година насам гражданите все по-рядко подлежат на привикване за справка от управата." Това е всичко. С развода между гражданите и управата се изпълни десетилетия копненият блян на гражданите. Оказа се, че и управата е много доволна от този развод, защото тя е още по-свободна, да си блудства по своему.

Именно затова управата се присмива на онези, които не се възползват от развода, и затова подмята простотии за тишината в спалнята. Ние дълго бяхме опиянени от развода с властта. Разводът съвсем активно присъстваше в борбата за новия строй под формата на весело площадно пеене на песента "Развод ми дай". Гражданите получиха онова, което искаха.

Опиянението обаче скоро премина в тежък махмурлук, който нищо не може да разсее. Потиснатите граждани очакват от развелата се с тях управа по някоя и друга бира и мизерна издръжка. Това желание напълно устройва управата, която от време на време излиза от шумната спалня, за да раздаде каквото се очаква от нея.

Тук се появява странджанският блогър, който се оказва в пълно неведение за договорката с развода. В неговото съзнание не управата вика гражданина за справка, а гражданинът вика управата за справка. И то не от време на време, а постоянно. Странджанският блогър не е наясно с възгледа за демокрацията като периодична коректно проведена изборна процедура. Той гледа на демокрацията като на перманентен контрол. Той добавя към нашата кратка нова история изречението "...От 2007 година гражданите започнаха все по-често да привикват управата за справка." Това, че МВР повика на справка един от блогърите, е само привидност. Всъщност се случи точно обратното. Блогърите повикаха на справка МВР. И МВР се обърка и оплете. И така ще е занапред.

Цялата история около вероятно частичното спасяване на Странджа показа нещо много просто - колко крехка е управата. Всяка управа. Нейната заинатена устойчивост се захранва единствено от пълното бездействие на гражданите, които си намират най-разнообразни основания да не правят нищо - развиват конспиративни теории или привиждат навсякъде ръката на партията, комсомола, турската мафия или държавна сигурност. Странджанският блогър е обаче онова явление, което

Утре странджанските блогъри ще хвърлят око на "Кремиковци". Ще минат няколко месеца или година-две и "Кремиковци" ще се превърне в еколивада. После странджанският блогър ще хвърли око на президентството. Той няма да се вайка, че България има президент-агент. Направо ще запита - за какво й е на България тая институция? И ще я привика на справка, за да обясни своята състоятелност. И ако тя не е в състояние да го направи, ще я разтури.

После може да подхване строителните регулации, паркирането в София, парвенюшката забрана на каруците, енергийната зависимост на България, западналото училище и допотопните национални лечебници. Неговото поведение е непредвидимо, особено от хора, които гледат света през призмата на далаверата. През тази призма странджанският блогър не се вижда. Няма го. Въобще не съществува. С просто око обаче се вижда много ясно. Седи си пред компютъра, разглежда света, целия свят, и кротко, но безкомпромисно, формира неговата съдба.

Единственото, което ББ може да направи, е да започне сам да пише, доколкото може да пише, блог за планините на България. Например bblog39.bg. В България, ако се не лъжа, има 39 планини. И да се направи и той на странджански блогър. Дали някой ще му се хване на номера е отделен въпрос.

* - Други коментари от Юлиан Попов може да прочетете на блога му www.julianpopov.com