"Ужасно се радвам, че вече не ходя на училище. Ученическите ми години бяха кошмарни", ми каза скоро една приятелка. Двадесет и пет дни преди началото на учебната година въобще не се чудя защо третокласникът вкъщи не желае да ходи на училище. Отдавна знам, че там му е неуютно, понеже се чувства неразбран, неоценен, пренебрегнат, претоварен, застрашен от агресията.

Знам още, че му е скучно, защото обучението не е мръднало и с милиметър от 70-те години, и че вместо да преписва урока на ръка, предпочита да го направи на компютъра и да го прати на госпожата по мейла. Това обаче е невъзможно, тъй като един от главните критерии за оценката по български език е краснописът. С което отново се връщаме в "златните" 70.

Дидактичната теория на Макаренко е лепнала на българското образование съвсем по мярка, сякаш е била създадена специално за него. Нравоучението доминира, военизираните порядки от времето на социалистическата революция ("Клас стани, клас мирно") минават за традиция, субординацията е основна ценност, дори старите чинове си стоят като гарант, че нищо няма да се промени (и те никога няма да бъдат наредени, да речем, в кръг). Атмосферата в българското училище е спарена и тази липса на свеж въздух в крайна сметка се отразява на всички поколения. Бумерангът на образователната закостенялост се завръща със страшна сила. Неприятните, неотзивчиви егоисти, с които се сблъскваме непрекъснато, са такива, защото никой не е развил мисленето им. Училището впрочем никога не е имало за цел да се фокусира върху това. То предпочита за възпитава общности вместо индивидуалности. Тухли в стената, които не трябва да мислят, нито да се съпротивляват.

Само като разгърне учебниците, човек може да разбере, че за 17 години нищо не се е променило. И докато на Запад "стените" се срутиха преди десетилетия и сблъсъкът традиция - модерност роди съвременното практично обучение, на Балканите такава тенденция не се задава. Парадоксът е, че българското образование е едно от най-реформираните - през 10 години се въвежда някаква новост - съчинения, матури, тестове, входни и изходни нива. Но въпреки всевъзможните експерименти то продължава да страда от основния си дефект - не създава нито мислещи хора, нито някакви прагматични умения у тях.

Един страхотен пример за това е фактът, че на пробната матура тази година 80 процента от дванадесетокласниците изкараха шестици по чужд език, но едва 4.5 процента - по български. Това със сигурност не се дължи на невероятния талант на учениците, а на прекрасните чуждоезикови обучителни системи, на сполучливите учебници, на диалога и комуникацията, които максимално улесняват усвояването на материята. За разлика от системата за обучение по родния език, която още от началния курс отблъсква с неяснотата си.

Тази училищна реалност за съжаление не е в центъра на дебатите, а е

между учителските синдикати и министерството на образованието, които отново се възобновиха след кратък период на затишие в жегата. Качеството на образование е пренебрегвана тема в този спор. Тя бива включвана само в крайни случаи, когато се стигне до открита размяна на остри реплики като тази на премиера Сергей Станишев преди дни, който отряза учителите за по-високи заплати с аргумента, че според доклад на неправителствена организация българите плащат 800 млн. лв. за частни уроци годишно.

Тази реплика звучи цинично, като се има предвид, че само за броени дни и съвсем безпричинно правителството клекна на ватманите, които и преди това взимаха двойно повече от учителите. В същото време хората, в чиито ръце оставяме децата си, са наврени в ъгъла (със средна заплата 342 лв.) и мислят как да вържат двата края, вместо да четат за новостите в областта си. Недалновидност е слаба дума за това. Престъпна небрежност сякаш е по-подходящо.

И докато учителите безпомощно заплашват да провалят учебната година, защото не им дават 540 лв. заплата, в министерството свирят фанфари за постиженията през последните две години под двусмисленото заглавие "Две години: и много, и малко". Зад клишета "предвидимост на развитието, прозрачност на управлението, съчетаване на добрите традиции и необходимостта от модернизация на образованието" може и да се крият някои формални промени, които работещите в министерството съзират, гледайки отгоре.

Погледнато отдолу обаче, нищо не се е променило освен многото изприказвани приказки и изхабена хартия. Защото нито т.нар. диференцирано заплащане, нито планираните нови стратегии ще допринесат с нещо за "събарянето на стената". При този страх и на министерството, и на учителската гилдия от въвеждането на съвременно съдържание, от промяната на целите на обучението и от радикалните реформи в оценяването и кариерното израстване на преподавателите кръгозорът на децата ще продължи да бъде зависим от индивидуалното IQ на всеки учител. Което вече е голям проблем.