Не целя да принизя учителската професия, нито достойните и всеотдайни нейни представители. Но за жалост не са много достойните измежду равните. Позволявам си да споделя мнение, като се позовавам на повече от 25-годишния си трудов опит в системата, която не без тъга, но с облекчение напуснах.

Учителската гилдия е глезеното дете на прехода. Досега управляващите не се решиха да дефинират точно правата и задълженията на учителите и категорично да променят организацията на техния труд. А самите учители по инерция се задоволяваха с подхвърляните им трошици - редовно увеличение на заплатите "на калпак" с по 5-10 лв. два пъти годишно. Така повечето пропиляха времето за усъвършенстване и се превърнаха в пазванти, неудовлетворени от нарастващата агресивност на подрастващите.

Сега образователната система се върти в няколко омагьосани кръга, които никой не се наема да разкъса:

Първи омагьосан кръг - повечето учители са неможещи и незнаещи и не отговарят на потребностите на децата от обучение в информационното общество и възпитаниците им показват явно отношението си към училището с незачитане на правила, норми и авторитети и дори с прояви на автоагресия.

Втори омагьосан кръг - достатъчно оценки и изводи за качеството на образованието се направиха, но управляващите пипат с "мека ръкавица", като за сметка на това не предявяват никакви претенции към качеството на продукта от техния труд. Така спорадично се правят формални опити да се оцени учителският труд, но системата отдавна е на автопилот. Учителите затъват в собствената си безпомощност да дадат конкурентно образование, а младите не желаят да стават учители. Така професията се обезкърви, няма свежи идеи, няма дързост, всеки устрем категорично и на мига бива смазван от масата неудачници. Същите тези безлични хора години наред пробутват на обществото сурогат, а не образование.

Трети омагьосан кръг - родителите все още са твърде далеч от училището, имат традиционни очаквания за догматично образование и не настояват потребностите на децата им да бъдат удовлетворени в съзвучие със съвремието. Не случайно иначе мудният учител веднага реагира на опитите родителите да се превърнат в партньори на училището със съответните права и задължения. Даскалът премудро се почесва и обидено отказва да приеме някой родител да оценява неговия специфичен труд, да не говорим за оценка от учениците. То и работата на т.нар. експерти от инспекторатите по образование е в съзвучие с общата незаинтересуваност - правят се формални проверки с пожелателни констатации без санкции и изисквания за отстраняване на пропуските.

Четвърти, не по важност, омагьосан кръг - непроменени в годините останаха показателите за запълване на паралелките, годишните нормативи на учителите, както и календарът за организация на учебния процес. МОН остана глухо за рационалните ни предложения за преобразуване на системата. Така стигнахме дъното - без квалифицирани педагози, без качествено образование и с учители без достойнство.

Изходът (гангрена винаги се лекува с рязане до здраво):

- Учителите да получат исканото увеличение - с гарантиран жизнен стандарт да се привлече вниманието на младите хора върху тази професия. Нелогично е с исканията на учителите винаги да се промъкват и искания за увеличения на заплащането на обслужващия персоанал, които са и ще останат ниско- или неквалифицирани работници. Помощният персонал (администрация) трябва да са квалифицирани, добре платени служители, като се осъвременят длъжностните им характеристики.

- Родителите активно да участват в оценяването на труда на учителите, при избора на учебниците, в изготвянето и изпълнението на плана за ежегодните училищни дейности и програми за децата им.

- Диференцирано заплащане за учителите, като заплатата се формира от резултатите от техния труд, измервани в края на всяка учебна година, както и от оценките на директора, родителите и местните органи за управление на образованието. Повишаване на нормативите за броя на учениците в паралелките (26-32 деца). Използването на училищни автобуси до средищни училища е добра и не толкова скъпа световна практика. Парите на системата са в самата система и тя трябва да се оптимизира. Обезлюдените училища могат да се ползват за бази за извънучилищни дейности, а не да се разпродават безогледно, каквито данни вече има.

- Повишаване на заетостта на учителите (34 часа седмично), като в длъжностната характеристика се добави детайлно пропорционално описание на дейностите - преподаване, консултации, самоподготовка на учениците за следващия ден, подготовка и реализация на класни и извънкласни дейности и училищни мероприятия по тяхната специалност. Критериите за учителска правоспособност, компетенции, учене и самоусъвършенстване през целия живот да са пряко обвързани с диференциацията на заплащането на труда, както и въобще с правото да се упражнява тази професия.

- Класно ръководство да се възлага на специалисти (социални педагози, педагози, психолози), които да работят с няколко паралелки и да изпълняват специфичните дейности - възпитателни и образователни: работа със семействата, социални и обществени органи и организации за превенции и подкрепа на подрастващите, както и за развиване на специфичните качества на учениците, осигуряването на необходимите учебници, грижи по храненето на децата в училище, помощ при организация и провеждане на училищни изяви.

Решенията са видими и прости. Прилагането им би създало напрежение и неодобрение у тези, които ще се почувстват засегнати. Но крайната цел оправдава едно такова радикално действие, ако министърът на образованието се реши да го стори, вместо да жонглира с нищо незначещи думи. Или да дойде друг, който да поеме отговорност за наложителните промени. Питам се докога директорите на училища, принизени до кукли, на които всеки управник може да дърпа конците, няма да отстояват правата си на работодатели, за да осигурят нужното образование на своите ученици. Кой ще защити интересите на децата да получат качествено образование? Такава България не ми харесва, а на вас?