На контролно по "Човекът и обществото" синът ми, който е в трети клас, написа, че книжовните школи по времето на цар Симеон Велики са Климент и Охрид. Учудващото в случая не е това, че половината отговор е грешен, а че половината е верен. Само за месец третокласниците препуснаха през историята като прабългарска конница - за 5-6 часа минаха и траки, и славяни, и прабългари, разнищиха и християнството. Откъслечните факти, гарнирани с цитати от византийски летописци, създадоха предимно неразбираема каша в главите им. Но началният курс има едно основно предимство (и учителките много добре го знаят) - там се зубри като за световно. За сравнение, брат му, който е в 11-и клас, няма толкова задълбочени познания за книжовната дейност в Първото българско царство. Даже смея да твърдя, че са съвсем повърхностни. Но гимназиалният курс също има своите предимства - там учениците просто не могат да бъдат накарани да зубрят теорията, без да я разбират. Затова, който не я схване, не знае нищо по съответния предмет.

Такива са и изводите от международните проучвания PIRLS и PISA 2006 на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Според тях българските ученици в четвърти клас са на десето място в света по знания, редом с Холандия и Белгия. В девети клас обаче същите тези отличници изпадат на предпоследните места в класацията. Министерството на образованието обаче не намира връзка между тези два факта. Както и не може да даде обяснение на парадокса, че четвъртокласниците в България се представят значително по-добре в четенето, отколкото завършващите основно образование.

Зад парадоксите обаче се крие

който се случва в основното и средното образование. Тя се дължи на неадекватния учебен материал, комбиниран с анахроничните методи на преподаване. В опита си да направи модерни учебници и да спре спада на успеваемостта на учениците министерството на просветата прибягна до странни решения. Експертите му хванаха механично материала, който поколения наред изучаваха от пети до седми клас, и го изсипаха в началния курс. История, биология, география, физика и химия се комбинираха в два предмета абсолютно механично и на никого не е известно защо биологията е включена в "Човекът и обществото", а не в "Човекът и природата". Поради невъзможността да бъдат дълги уроците в тези дисциплини представляват низ от определения и постулати за зазубряне, които децата трудно научават без помощта на родителите си.

"Смъкването" на материал в по-долните класове доведе дотам, че в гимназиалния курс се изучават понятия и процеси от университетския курс. И това е първото, което втрещява чужденците, които идват да преподават в България. Като например това, че част материята по география за десети клас например е достойна за обучителен курс на метеоролози. Реторичен е въпросът на кого е нужно това.

Образователните експерти отчитат свършена работа, като наситят учебната програма с огромен брой факти и понятия. Те обаче не си дават никак сметка доколко учениците са в състояние да ги възприемат и могат ли да ги приложат на практика. По тази причина и начинът на преподаване няма такива цели. Той си върви в старото русло: учителят преподава урока, а следващия час ученикът трябва да го възпроизведе като на рецитал.

При този метод учениците извънредно рядко са активни участници в процеса, те са просто "механично абсорбиращи знания и умения потребители", по сполучливия израз на един университетски преподавател. Те не биват изслушвани, мнението им ни най-малко не тежи и това ги отблъсква в мига, в който го разберат. При това положение трудно може да се очаква от тях, излизайки от училище, да бъдат адекватни мислещи хора - независимо дали започват работа, или стават студенти. Що се отнася до висшето образование, "абсорбирането" продължава и там, но това е друга тема. Друг български парадокс е обърнатата фуния на натовареността на учениците. Вместо плавно да се покачва с минаването от един етап на образованието към друг, тя всъщност рязко намалява. Точно обратното на европейската практика, където малките ученици се обучават бавно и хармонично, а изискванията нарастват в хармония със стимулите, които се дават. Така се избягва нашенският формат демотивирани ученици да зарязват образованието още при първата трудност, която срещнат в училище, или да ходят до припадък на частни уроци. Стига се и до друг абсурд - вместо да бъдат отсявани въз основа на знанията и уменията си, двойкарите в България - рожба на образователната ни система и семейната си среда, биват крепени до 12 клас, защото всеки изключен ученик означава по-малък щат в съответното училище. Но и това е друга тема. Изводът е, че

На този фон образователното министерство е отчайващо неадекватно. В отговор на резултатите от изследванията PIRLS и PISA то обяви, че ще затегне дисциплината и реда в училище. Това е добре, но не е ясно как "връщането на показалките" ще повлияе на успеваемостта на децата. Експертите очевидно не разбират, че получават резултата от това, което дават, и това въртене в кръг трудно ще се промени без радикални промени в учебния процес. Само че, ако ще го променят (което е малко вероятно), първо трябва да седнат и да си изяснят каква точно е философията му. И ако решат, че не искат да произвеждат зубрачи на конвейер, трябва първо да разтоварят учебния материал и да го преосмислят, както и да вземат най-накрая да си обявят държавните стандарти.

Паралелно е необходимо да си дадат сметка, че не може учители, които също са били зубрачи, да възпитават мислещи личности. Когато министерството вдигне летвата за учителите, ще трябва да го направи и за директорите, които ги назначават, както и за инспекторите, които пък контролират тях. И така неусетно ще стигнат до реформа в самото министерство - там, където се вземат важните решения и за учебниците, и за методиката, и за оценяването. Когато чуе, че тя е започнала, обществото ще разбере, че наистина нещо ще се промени. Дотогава - забравете.