Синдромът на лъжливото овчарче

Синдромът на лъжливото овчарче

Синдромът на лъжливото овчарче
Гръмовните новини, които преливат от телевизии, радиа и вестници за разкрити схеми за източване на общинските фирми в София, вече предизвикват единствено иронични усмивки. Те само потвърждават отдавнашните опасения на обществото, че столицата е ограбвана системно през годините и че схемите за това действат безотказно във всички дружества, издържани с парите на гражданите. И какво от това?
N-тото подред разкритие на прокуратурата автоматично задейства в съзнанието на хората със здрав разум мисълта, че нищо няма да последва, освен че по традиция ще изгори някой "бушон" (без значение дали името му е Валентин Димитров или Христоско Вретенаров), че кукловодите му няма да излязат на светло, да не говорим присвоените средства да бъдат възстановени в бюджета на общината. Такъв филм просто няма. Затова би било смешно и наивно някой да храни подобни илюзии след развоя по разследванията, свързани с бившия кмет Стефан Софиянски, проверките на фирмата "Софийски имоти", сагата с "Топлофикация - София" и така нататък. Синдромът на лъжливото овчарче е в действие и пародията е, че ни третират точно като кучето на Павлов с лампата. Да видим обаче
какво ни подхвърлят разследващите в редките случаи
когато светват лампата. Понеже е от поколението спортни момчета, израсло с руските филми за войната и досъзряло с холивудските екшъни от типа "Умирай трудно", кметът Бойко Борисов традиционно се оказва в центъра на всяка сензация (както е по филмите). Най-пресният пример са самопризнанията на нещастния Христоско Вретенаров в кметския му кабинет за присвоени суми от трамвайния завод. Не минаха и няколко дни, и този опит за политически трилър ( "Защото той споделя и за обществено значими личности, партии, организации..." - Борисов пред Би Ти Ви) бързо започна да се връща в руслото на комедията. (Вретенаров от сряда: "Направил съм самопризнания за 660 000 лева, а сега ми приписват милион половина. Това са пълни глупости!")
Ако се вярва на евтината версия, която ни пробутват, изпълнителните директори на всички общински дружества са изпечени мошеници, вълци в овчи кожи, които мамят добрите бордове на тези дружества, добрите общински съветници и добрия кмет. И когато чорапът все пак отнякъде започне да се разплита, нещо се случва и темата бързо се сменя. А отговорните за разплитането инстанции започват да настояват да ги оставим на мира, защото им пречим да си вършат отговорната работа.
Не че за изпълнителни директори не се назначават "човеци за затвора", ако перифразираме Остап Бендер. Но те от своя страна вероятно имат основание да вярват, че в случай на провал ще бъдат спасени от покровителите, на които вършат опасните услуги.
Христоско Вретенаров със сигурност е следил внимателно казуса на Валентин Димитров, който на публично равнище се оказа "чужд сред свои" - никой от кметската управа и от надзорния съвет на дружеството не го припозна, даже повечето отрекоха някога да са го виждали. Но въпреки мощната кампания в медиите спокойно дочака излизането си на свобода от ареста - финансово неувреден и във ведро състояние на духа. А фактът, че на прокуратурата не й мигна окото да стовари цялата отговорност само върху него, ще й се върне като бумеранг при все по-вероятния провал и на това дело в съда. Същото "сираче" сега ще се окаже и Вретенаров, както и директорът на "Столичен електротранспорт" Йордан Василев, от когото шефът на "Трамкар" взимал заеми, които потъвали. Да се готви и шефът на "Озеленяване", който вчера си отвори устата и контрира, че пасивите на фирмата са от неплатени сметки за електричество, вода за фонтаните и доставка на цветя за специалните мероприятия на администрацията.
Интересното в новите казуси е, че ревизиите и проверките се правят само за две години назад, тоест за времето на кметската кариера на Бойко Борисов. Тук веднага възниква въпросът, след като
кметът и администрацията са същите, защо сега са толкова учудени
от случващото се. Хем не искаш да сменяш никого, за да се "гарантира приемствеността", хем не търсиш отговорност от него. Няма смислено обяснимо обстоятелство, което да попречи на един избран пряко ръководител от висш ранг да поиска и получи не само надеждна информация, но и официална проверка за начина, по който се управлява под него. Това дори прогнилият заради другите партии общински съвет е безсилен да предотврати. И не е нужно да си Шерлок Холмс, за да заключиш, че
системата на "бушоните" е изгодна за всички
- това са онези, които предпазват хората нагоре по веригата невредими.
Точно по тази причина впрочем така и не можа да проработи отлаганата повече от година и приета едва тази пролет общинската наредба, която задължаваше директорите на общинските дружества да се избират само с конкурс. Дори след като беше гласувана, тя не влезе в сила, защото й беше наложен достатъчно дълъг преходен период. Междувременно беше съставена работна група, която да я преработва, защото така нямало да действа. А както гласи едно неписано, но от малкото работещи правила в държавата - искаш ли да отложиш решаването на един проблем, създай работна група... В това безвремие старият нов кмет предложи в предизборната си платформа всичките около 40 общински фирми да минат на пряко подчинение на кметската администрация, а бордовете и директорите им да не съществуват. И избирателите му го насърчиха. Друг е въпросът, че привидно неподлежащите на контрол дружества по ирония на съдбата винаги са били удобни именно на администрацията.
Не изглеждат вероятни и клетвите за късане на връзките и за избягване на конфликта на интереси. Иначе нямаше да е възможно фирма, в която участва братът на главния архитект на София, да спечели общински конкурс за Централната жп гара, като дори не участва анонимно, а от кметската администрация да кимат благосклонно на идеите му за молове и небостъргачи, изместили скромния гаров проблем. В нашата страна, пак ще перифразираме Бендер, облагодетелстването се търкаля по улиците, стига да си направиш труда да се наведеш.
Ако някой се пита къде се къса веригата и откъде идва недосегаемостта на всички изобличени публично, но ненаказани съдебно личности, да чете какво казва в свое вчерашно откровение главният прокурор Борис Велчев. Той призова обществото и журналистите да не хвърлят всичките си очаквания върху прокуратурата, защото има над 30 контролни органа, които трябвало да следят за нередностите в общинските фирми: "Ние нямаме нито амбицията, нито възможностите да заменим цялата контролна система на държавата." Обидно е, че главният прокурор също натиска копчето за лампичката на кучето, защото никой не иска от него точно това.
Само че прокуратурата е на върха на пирамидата на контролните органи и ако смята, че нещо в останалите не е наред, да ги подхваща. Иначе обясненията на прокурора удивително започват да заприличат на кметските и да прокарват едно неприлично внушение - че престъпленията са като природните бедствия. Но не са и няма как да бъдат. А ако ще се убеждаваме в противното, ще стигнем до извода, при това положение не са ни нужни нито прокуратурата, нито администрацията, за които на всичко отгоре плащаме данъци.
Признанието на Велчев може да ни обясни защо в България има толкова много скандали и толкова малко виновни (по смисъла на Наказателния кодекс). Главният прокурор впрочем го е формулирал точно - защото
за виновните се произнася съдът, а не медиите
Колкото до желанието му "да не обръщаме разследванията във водевил", време е да свика подчинените си и да им го каже в прав текст. Защото водевилът продължава, а главните роли в него са в бясна конкуренция. За да сме справедливи, трябва да кажем, че там са и законодателите, и медиите, и съдът. Не случайно в сряда публиката беше ощастливена от поредния юридически абсурд, според който един магистрат, срещу когото се води разследване по Наказателния кодекс заради публично изнесени от работата му факти, не може да бъде дисциплинарно уволнен.