От Чукотка до Трансилвания, от Москва до Варшава има малки групи хора с много сходна съдба. Те управляват активи колкото брутния вътрешен продукт на малка държава и са спечелили парите си толкова бързо, че един от тях дори фигурира в книгата на рекордите Гинес като най-бързо забогателият човек в света. Цяло поколение разследващи журналисти израстна с материали за техния бизнес. Спортните репортери следяха внимателно техните футболни отбори, жълтите вестници пълнеха страници с новини за техните къщи, коли, самолети, яхти, жени...

Те са източноевропейските олигарси малка група много богати хора, чийто път към хм... успеха, минава през едни и същи етапи и предизвикателства: през скандали за корупция в особено големи размери, подозрения в мащабни злоупотреби и непрекъснати, непрекъснати намеци за различни престъпления от рекет до убийства.

В началото 90-те когато пред удивените очи на източно- и западноевропейците се появиха първите олигарси, като че ли всички мислеха че това е просто дефект на прехода. Минаха години, но те са още живи, жилави като бурени в градината на пазарната икономика. В бурните и мътни времена на прехода, някои от тях останаха зад борда едни загубиха бизнеса си, други свободата, а трети живота си. Олигархичният капитализъм обаче е жив, а оцелелите през различните политически и икономически бури стават все по-богати. В класацията на Forbes за най-богатите хора в света през 1997 г. има шестима руски олигарси.. През 2005 г. те са вече 33-ма, с общо състояние от 172 млрд. долара, което прави 22,6% от руския БВП. Само състоянието на най-големия от тях Роман Абрамович, се изчислява от списанието на 18,7 млрд. долара, или 2,45% от БВП. За сравнение, съотношението на активите на Бил Гейтс към американския БВП е пет пъти по-малко.

Любопитно е и че се наблюдава много ясна тенденция колкото по- на запад се отива, толкова повече намалява броят на олигарсите. Мултимилионерите в централна Европа имат много по-ясен и обясним произход на парите си.

Олигарсите не просто оцеляха, но се и институционализираха. През годините те разработиха и приложиха различни стратегии за сътрудничество с политиците и тази странна симбиоза изглежда стабилна. Имунните системи на източноевропейските държави очевидно не са толкова силни и позволяват не само появата, но и оцеляването на олигарсите. През годините различните държави в Източна Европа се движеха с различна скорост по кривата пътека на прехода, но бързите милиардери се придвижват по свои, еднакви навсякъде правила. В бизнес-биографията им може да се види един и същи шаблон те използват сходни методи, сходна риторика и правят еднакви грешки... Първото общо между тях, разбира се, е отношението им към държавната собственост.

Всички олигарси без изключение са влезли в играта, като са придобили държавни активи много под цената им. Изключения няма дори и в съседна Румъния. Един от тамошните простете за клишето "скандални бизнесмени", 49-годишният Георге "Джижи" Бекали, прави първия си милион след размяна на земи с министерството на отбраната. Схемата е позната и често използвана и в България - Джиджи дава 21,5 хектара в местност на 15 км. от Букурещ, а в замяна получава 20,5 хектара в столицата. След като цените на имотите там скачат, Джиджи става милионер.

Ивица Тодорич, най-богатият хърватин, също попада в тази категория. Според класацията на полското списание "Впрост" той притежава 830 млн. долара и ги печели най-вече по време на хърватската приватизация. Според разследване на една от местните телевизии, той е получавал кредити при много изгодни условия и е купувал предприятия на цени под пазарните. Близките връзки на Тодорич с властта не са особено трудни за доказване той е съученик с един от хърватските премиери в средата на 90-те - Никица Валентич. Любопитно е още и че според местните медии, добрите му отношения с политиците стават ясни и от огромните дарения, които той прави на фондацията, основана от жената на хърватския президент Франьо Туджман.

Примерите за това, че най-големият бизнес в Източна Европа през 90-те беше този с държавата, са много. Огромна част от мултимилионерите в тази част на света са спечелили парите си заради близостта си с политиците. През годините олигарсите и политиците развиха сложни взаимоотношения. По-голямата част от тях са и завинаги ще останат тайна, но все пак някои моменти се прокраднаха в публичността.

Няма как. Политиците също са в бизнеса с печеленето на пари и когато поискат, трябва да им се дава. Деликатното и успешно договаряне за размера на сумите и начина на финансиране вероятно е едно от основните качества на всеки олигарх. Помните "Мултигруп", нали? Това беше може би най-класическата олигархична бизнес-структура в България. За истинския характер на взаимоотношенията й с различни политици може да се съди само по косвени данни, но има няколко случая, в които Илия Павлов директно признава, че дава пари на различни партии. През далечната 1998 г., когато правителството на Иван Костов беше обявило война на "Мултигруп", Павлов издаде вътрешнофирмена заповед, с която нареди на своите служители да "отказват и отклоняват всички искания за пряко и/или косвено финансиране" на политици. Официалното обяснение на компанията тогава гласеше, че "заповедта е израз на новата стратегия на корпорацията за ненамеса под каквато и да е форма в политическия живот на страната" - изявление, което подсказва какво се е случвало преди това. Между другото този ход на Илия Павлов не се оказа особено успешен. Изолирана от държавата по време на управлението на Иван Костов, корпорацията не успя да се развие и след убийството на основателя й престана да бъде сериозен фактор в българския бизнес.

Успешният олигарх, разбира се, трябва не само да дава пари, но и да знае как да отказва. Преди няколко години, малко преди парламентарните избори в България, по жълтите павета се разказваше историята за друг "крупен бизнесмен", който връщал пратениците на всички партии. По неписана традиция, те го посетили, за да искат финансиране за кампанията, но за тяхна огромна изненада, този път той бил решил да процедира другояче. "Пари давам след изборите на победилия", отсякъл той и хвърлил в ужас българските fund-raiser-и.

Разбира се, даването на пари не е само пасивно. Понякога и олигарсите трябва да намерят начин да предлагат финансиране. Бивш български министър разказваше преди време в неофициален разговор, как един от най-известните български бизнесмени му е предложил сделка: "Дойде при мен и ми обясни, че още от комунистическо време съществува схема за тайно финансиране, което се е използвало от разузнаването. Схемата била такава, че едни два милиона долара на месец [тогава доларът беше по-конвертируем] едва ли не остават да висят в пространството и министърът може да прави с тях каквото си поиска. Може да ги привежда на партията си, може да си ги пази за себе си..." Тази история, разбира се, е повече забавна, но и показва креативността на олигарсите в предлагането на рушвети.

Отношенията с политиците обаче не винаги са добри. В историята на почти всички олигарси има трудни моменти, в които те водят война с някой от управляващите

Ако някой напише книга "Изкуството на бизнес-олигархията", в нея със сигурност щеше да има правило, че най-добрият начин да спечелиш войната с политиците е да отстъпиш. Най-новата история на Източна Европа е пълна с истории за олигарси, които са започвали войни с управляващите и са ги губили. В България такъв пример е Илия Павлов, но със сигурност най-показателният случай е с Михаил Ходорковски. Ако нещо причинява кошмари на олигарсите, то това със сигурност е мисълта, че може да им се случи нещо подобно. Войната на Ходорковски с Путин го доведе до затвора в Краснокаменск. Там някогашният милиардер работи в мразовит шивашкия цех. За него обаче нямало никакви поръчки и затова всеки ден от 9 до 18ч. Ходорковски методично зашива две парчета плат, след което ги разпорва, за да ги зашие отново смразяваща история, която може да се случи само в Русия.

Близостта на олигарсите до властта всички политици, на които те плащат, всички схеми, които реализират, вероятно създава някакво измамно усещане за всесилност, което в повечето случаи може да доведе само проблеми. Конфронтацията с политиците е единият симптом на тази милиардерска болест. Другият е директното влизане в политиката.

В "Изкуството на бизнес-олигархиоята" това правило вероятно също щеше да бъде написано с големи букви. Да направиш обратното може да бъде или опасно (помнете Ходорковски), или комично. В най-лошия случай може да загубиш всичко, в най-добрия да се изложиш много и публично. Има примери за политици, които стават успешни олигарси такъв е най-богатият сърбин Мирослав Мишкович, който отскоро инвестира и в България. В началото на 90-те, в златните години на Милошевич, той е вицепремиер в едно от сръбските правителства. След напускането си влиза в бизнеса, за да се класира днес на 891 място в класацията на Forbes за най-богатите хора, със състояние от един милиард долара. Обратният преход обаче от бизнеса в политиката, обикновено завършва с фиаско. Споменатият по-рано румънски мултимилионер Джиджи Бекали основа през 2004 г популистка партия и се кандидатира за президент, като спечели 1,77% от гласовете. По време на кампанията той успя да настрои повечето медии срещу себе си с агресивното си поведение, размяната на псувни с националиста Вадим Тудор и обидите си към тогавашния премиер, когото нарече "хлебарка" и "папагал" (последното е голяма обида на румънски). Друг негов сънародник милиардерът и доскорошен собственик на Rompetrol Дину Патричу, също играе открито сериозна политическа роля той е депутат в два парламента и лидер на групата на Национално либералната партия, в чието основаване участва активно. Макар и проявите му да са далеч от комичното представяне на Джиджи Бекали, политиката му носи предимно скандали. През 2004 г. румънските медии разкриха, че една от неговите компании е финансирала и най-големият конкурент на собствената му партия социал-демократите. От 2005 г насам срещу него се водят разследвания за корупция и организирана престъпност, от които не можа да го спаси дори и официалното излизане от политиката. Всъщност разследванията от различни държавни органи е също етап, през който минават практически всички олигарси.

Няма измъкване. Неумолимите закони на прехода са такива, че абсолютно винаги ще се намери някой политик, магистрат, или в най-лекия случай журналист, който ще се зарови в онези сделки от преди няколко години. Всъщност най-често поглед назад обръща екип от трите власти. Това е наистина неизбежно - бързото забогатяване буди най-малкото любопитство. Хората искат да разберат как се случва така, че само преди няколко години ти си живял в обикновен двустаен апартамент точно както и те, а днес прелиташ над тях със собствения си самолет на път към къщата в Монако. Често политиците са склонни да използват вълната на завист и обществено недоволство, като обещават справедливо разследване на стигналите до публичността скандални сделки. Когато оранжевата революция помете режима на Кучма в Украйна през 2004 г., новият президент Виктор Юшченко обещаваше преразглеждане на приватизацията в бившата съветска република. Той и тогавашната му сподвижничка Юлия Тимошенко пламенно говореха по митингите срещу олигарсите и тяхната близост до политиците и държавното управление. След като взеха властта, за ужас на самите потърпевши, такъв процес наистина започна, но само за да завърши след година, без някакъв особен успех. Единствената развалена сделка беше за стоманодобивния комбинат "Криворижстал". Всички други олигарси не само, че бяха останали на спокойствие, но и бяха отново допуснати в политиката. Преди последните парламентарни избори там те играеха много публична роля. Ринат Ахметов най-богатият украински олигарх (4 млрд. долара според Forbes), се появява съвсем публично на предизборни събрания с премиера Виктор Янукович. Неговият "колега" Константин Живаго (2 млрд. долара според Financial Times) подкрепя съвсем открито блока на Юлия Тимошенко.

Положителното (за олигарсите) развитие в Украйна, не означава, че разследванията на първия милион (а често и милиард) винаги минават толкова леко. Кошмарът на олигарсите експроприацията на Путин, е най-ясният пример за това. Според изследване на Световната банка за 11-те години между 1995 и 2005 г. 129 олигарси са се разделили с активи, които са контролирали, след действия от страна на правителството. Според проучването това са 53% от общия брой на олигарсите в Русия, които управлението на Путин наследява от Елцин. В повечето случаи експроприацията минава мирно, но при над една трета от тях (44 случая) се стига до конфликти, които понякога включват превземане на офиси от тежко въоръжени полицейски служители, и/или наказателни мерки. "Тези наказателни мерки включват криминални разследвания, задържане, понякога последвано от присъда и затвор, насилствена емиграция и дори опити за убийства", се казва в проучването на Световната банка.

Макар че олигарсите също плачат, животът им понякога е и забавен. По някаква странна причина, голяма част от тях изпитват силно влечение към спорта.

Факт образът на олигарха, който притежава футболен отбор е толкова плътен, че вече е дори клише. Всички знаем за Абрамович и "Челси", но и по-малките му колеги също обичат да инвестират във футбол. В Украйна, например, най-големият местен олигарх Ренат Ахмедов притежава "Шахтьор-Донецк". Румънският мултимилионер Джиджи Бекали държи контролния пакет от "Стяуа-Букурещ". През август тази година, 142-ят в класацията на Forbes узбекът Алишер Бурханович Усманов (5,5 млрд. долара) закупи голям пакет акции от британския "Арсенал" и така стана вторият олигарх в английското първенство. Английските вестници тогава се шегуваха, че ако тази тенденция се запази, нищо чудно скоро отборите на свръхбогати бизнесмени от бившия Съветски съюз да се отделят в нова "най-висша" лига. Клишето за олигарха с футболен отбор имаше и български вариант един от малкото българи в класацията на най-богатите източноевропейци Васил Божков, беше дълго време собственик на ЦСКА.

За инвестициите на олигарсите във футбола има две възможни обяснения. Едното е, че този бизнес изисква много големи инвестиции. По данни на www.footballeconomy.com бюджетът за заплати и трансфери на "Челси", например, е 115 млн. лири за сезона 2004-2005 г. Тази инвестиция не е много сложна. В общи линии, ако имаш много свободни пари и вложиш във футболен клуб много повече отколкото другите собственици, имаш реален шанс след няколко години да постигнеш прилична печалба. Моделът обаче е наистина подходящ за бързо забогатели хора, които имат много свободни ресурси точно като за олигарсите.

Инвестицията във футболен отбор освен това дава и много полезна публичност. Ако си губернатор на Чукотка и живееш в Лондон, вероятно ти се иска да си известен в някакъв по-адекватен контекст. По-добре е хората да виждат в теб първо собственик на голям футболен отбор и после подозрителен източно-европеец, спечелил парите си по вероятно незаконен начин.

Разумните олигарси внимават как изглеждат в очите на хората и самолюбието не е единствената причина. Бързо натрупаното богатство лесно може да превърне собственика му в символ на социалната несправедливост и икона на проблемите от мъчителния източноевропейски преход. Не че хората ще грабнат буци и тояги, за да изхвърлят олигарха от офиса му и да си върнат незаконно заграбеното, но общественото недоволство може да създаде сериозни проблеми. В Източна Европа политиците все пак понякога се влияят от мнението на хората, а злият олигарх е лесна мишена за тези от тях, които са популистки настроени. Нещо повече сериозните политици също могат да подгонят непопулярните бизнесмени. Представете си, че сте собственик на голяма компания и един ден ви се обади министър-председателят със следните думи: "От днес ние с теб сме в състояние на война. Война, която ти няма да спечелиш". Неприятно, нали? Тези думи се приписват на Иван Костов, а заплахата е към съсобственика на Овъргаз Сашо Дончев през 1997 г.

В момента политическа война се води и срещу най-богатият сръбски олигарх Мирослав Мишкович. Собственикът на компанията "Делта" (която според някои местни медии дава 12% от БВП на Сърбия) скоро инвестира и в България, като купи супермаркетите "Пикадили". Скоро, лидерът на местната Либерално-демократична партия Чедомир Йованович поиска да се създаде парламентарна комисия, която да разследва произхода на капиталите му. Примерите за подобно отношение на политиците са много от Юшченко в Украйна, до, разбира се, негово императорско височество Владимир Владимирович Путин. Всички те повеждат държавата на поход срещу олигарсите по две причини. Едната е, че те започват да се бъркат прекалено много в политиката, а другата е, че имената им предизвикват масово свиване на вежди и тихо, мрачно и разнообразно източноевропейско псуване. Недоволство, което умелият политик винаги ще намери начин да яхне.

Сенките на политиците не са единствените, които бродят в мрачния свят от опасности, който заобикаля олигарсите. Често техният живот е заплашен в най-буквалния смисъл на думата.

Березовски, Чубайс, Дерипаска... Те са само част от олигарсите, за които се знае, че са преживяли сериозни опити да бъдат убити. Други със сигурност са минали през същите неприятни моменти, но са успяли да ги запзят в тайна. И разбира се, има една трета група на олигарсите, които не са оцеляли в мътните водовуртежи на прехода. Инвестицията в охрана е задължителна за всеки член, или дори кандидат на този клуб. Нещо повече бодигардовете не просто трябва да ги има, но трябва и да са добри. Само си припомнете Илия Павлов и няма да имате нужда от допълнителни аргументи.

Олигарсите трябва да се страхуват не само от убийство. През 2001 г. споменатият по-рано Мирослав Мишкович е отвлечен, най-вероятно от Земунския клан на сръбската мафия. Според собствените му признания, той е държан в шахта под земята в продължение на едно денонощие колкото е трябвало, за да бъде платен откупът от 7 млн. германски марки.

Бодигардовете, разбира се, могат да служат и за друго. През октомври тази година Daily Mail описва една забавна история с главни герои Абрамович и Березовски. Двамата някога бяха съдружници, а сега водят дела един срещу друг. В продължение на шест месеца адвокатите на Березовски безуспешно се опитвали да връчат на Абрамович призовка по едно делата, докато накрая самият ищец имал този шанс. Березовски излизал от магазина на Dolce & Gabanna на Sloane Street и видял конкурента си да влиза в бутика на Hermes. Заточеният в Лондон олигарх веднага решил да действа и изпратил един бодигард до Майбаха (на стойност 300 хил. лири според Daily Mail) да вземе призовката. След това цялата кохорта се втурнала към бутика, в който бил Абрамович, но бодигардовете му ги спряли на вратата. Охрананата на Березовски започнала да се бута с колегите си и в суматохата самият олигарх се промъкнал вътре и хвърлил документите по някогашния си съдружник в "Сибнефт". Операция, която би била невъзможна без помощта на охраната... Персоналът на Hermes и на близкия бутик на Christian Dior разказват на журналистите, че сцената е била като в мафиотски филм.

Образът на източноевропейският мафиот е един от големите страхове на олигарсите. Това клише в много случаи е вярно, макар и за повечето да се отнася за минал период. Защото всички оцелелите олигарси стриктно са спазвали следващото правило:

Тази реплика на Илия Павлов за гущера и едрия бизнес стана прословута. В зората на прехода не само в България големите пари се свързваха директно с престъпността. Оцеляха обаче, или поне за по-дълго, тези, които откъснаха криминалната си опашка. Основателят на ВИС Васил Илиев, е бил съученик на Илия Павлов в спортното училище и първите им стъпки след 1989 г. са в близки коловози. От днешна гледна точка обаче може да се види, че "Мултигруп" избра по-правилната стратегия, поне в това отношение.

Подозренията за връзки с престъпността има не само при българските олигарси много от руските им "по-големи братя" се свързват различни видове съмнителна дейност. Когато Алишер Усманов купува част от акциите на "Арсенал", разследване на в. "Гардиън" показа, че той е осъждан за различни престъпления и е близък приятел на Гафур Рахимов, който от своя страна е споменаван често като бос на узбекската мафия. Всички успешни олигарси обаче отдавна са прекъснали връзките си с престъпността задължително условие, за да си създадат образа на нормални бизнесмени. Това условие е необходимо, но не достатъчно. За да бъде всичко наред, е нужно да се направи и друго...

За този закон на успешния олигарх е трудно да се намерят примери, защото те все пак не се случват публично. Сложният куест на източноевропейският мултимилионер завършва с излизането му изцяло на светло с придобиването на нормални бизнеси, които работят изцяло по правилата на пазарната икономика.

И въпреки, че е трудно да се покажат примери как точно се е случило, резултатът е достатъчно доказателство за този процес. Вижте само класацията на Forbes за най-богатите хора в света там те стават все повече и все по-богати. Заченати в грях и живеещи в разкош, източноевропейските олигарси бавно, но сигурно изпълзяват на светло.