Тези дни из форумите в интернет се разказваше следният виц: Путин, измъчван от безсъние и тежки държавни мисли, се разхождал през нощта из кремълските коридори, когато му се явил Сталин. "Друже, защо си тъй угрижен", запитал го Йосиф Висарионович. "Държавата не върви, хората се оплакват, реформите буксуват, какво да правя", оплакал се руският президент. "Разстреляй цялото правителство и боядисай стените на Кремъл в синьо", препоръчал Сталин. "Защо пък в синьо", почудил се Владимир Владимирович. "Ето, знаех си - дискусията ще бъде само по втората точка", отвърнал бащата на народите.

Горе-долу нещо подобно се случи в България с посещението на Путин миналата седмица. Кремъл толкова яко прегърна българските данъкоплатци с енергийните си проекти, че им останаха синини за следващите 20 години. На първите ни хора пък им посиняха ръцете от ръкостисканията, скрепили не само среднощната договорка за газопровода (синьо гориво) "Южен поток", но и още седем споразумения, кое от кое по-крепко. Колко ли пък още устни и принципни съглашения са били постигнати в онова денонощие тепърва има да узнаем. Руският президент все пак обеща да дойдат още проекти.

Икономистите ще си кажат думата дали трите енергийни договора - за строежа на АЕЦ "Белене", за проектното дружество за петролопровода Бургас - Александруполис и за "Южен поток" - действително са изгодни за България и наистина ли ще спечелим от тях. Поучително обаче да разгледаме атмосферата, в която премина второто посещение на Путин в България и последното в качеството му на президент на Русия засега .

За Бургас - Александруполис, който беше договорен от Путин, Станишев и гръцкия премиер Караманлис още през март 2007 г. в Атина, изненади нямаше. Още тогава Москва си издейства мажоритарния пакет от 51% в изграждащото се дружество, което освен контрола върху тръбата ще й осигури и възможност да охранява инфраструктурата със свои въоръжени пазачи на базата на закона, приет от Думата миналата година. Гърция печели при всички случаи от проекта, който ще осигурява добър бизнес на огромната й флотилия от танкери, а срещу предоставената територия за тръбопровода на България са обещани, дори не гарантирани, жалките 40 млн. долара годишна такса - толкова, колкото правителството харчи от бюджета за един ден, както изчислиха икономисти.

Далеч по-притеснително обаче прозвуча едно предложение на руския гост, изречено във връзка с АЕЦ "Белене":

и Москва можела да ги отпусне на София като кредит. Това означава, че огромната сума е записана в официалните държавни сметки, които се изготвят минимум година по-рано. Което пък показва, че Русия смята целта за сигурна или най-малкото, че ответната страна е изключително податлива на натиск.

Детинска наивност беше да смятаме, че българското правителство ще се опълчи за 51% върху "Южен поток" на територията на страната. Но в интерес на истината представлението беше изиграно от трупите на властта в София и Москва по всички пропагандни правила. Известно време у нас министри и дори премиерът Станишев се пъчеха на тема "няма да подписваме на всяка цена", а администрацията на Путин пусна към руската преса измислицата, че България била "труден и опърничав партньор".

Нали не вярвате, че Путин щеше да дойде барабар с цялата си енергийна кохорта, ако не е бил сигурен, че ще си вземе това, което е искал? А обяснението на Първанов, че 50 на 50 е "голям шлем", е за политиканите любители. Вероятно посланикът на САЩ Джон Байърли е бил сред малцината изненадани - само той като че ли се хвана на въдицата за "самостоятелната българска позиция", която вицепремиерът и външен министър Ивайло Калфин защитавал дни по-рано във Вашингтон.

Напук на българската "истина" още през уикенда руските издания се надпреварваха по недвусмислени коментари - "Комсомолская правда" директно си каза, че Путин извоювал България от САЩ, а кореспондентът на сериозния в. "Комерсант" може би най-точно характеризира случващото се: "В един момент добих впечатлението, че руската делегация е

Тук е мястото да се отбележи, че и Европа няма защо да се прави на ощипана госпожица за "Южен поток". Още от преговорите за присъединяването на България беше ясно, че именно оттук Русия ще опита най-мощно да нахлуе към европейския енергиен пазар, а руският посланик в Брюксел й го каза в прав текст, че София именно ще е троянският енергиен кон на Москва. И ако "Южен поток" е руският отговор на "Набуко", както в един глас протестират европейските медии, защо проектът, замислен именно да намали европейската зависимост от руския газ, все още тъне из бумагите в ЕС? Липсата на общ газов пазар и изобщо на единна европейска енергийна политика превърна "Набуко" във фарс, на който се присмиват дори и потенциалните му партньори. Едностранните ходове на цял куп европейски държави, които дадоха рамо на руските сделки на енергийните си концерни, също наливат вода в мелницата на Москва. Да не говорим за знака, който даде назначаването на бившия германски канцлер Шрьодер на висш пост в "Газпром".

Знак даде и кичозният галаконцерт в НДК с "гвоздея" Йосиф Кобзон, този Дон Корлеоне на съветската естрада и придворен бард на Кремъл, който изпя "Моя страна, моя България". Недодялани бяха и другите спирки в софийския афиш на руския президент като медийния очерк "Путин на бар", от който разбрахме, че в непосредствена обстановка българският министър на културата му поискал... самолет. Българската художествено-творческа интелигенция също му отправи прошение - в деня на пристигането му на височайшето му внимание беше поставен въпросът, че 30 руски театъра не плащали авторски права за поставени български пиеси. Интелигентите сигурно не са знаели, че България не може да си получи остатъка от 20 млн. долара от руския дълг вече толкова години, та затова са се надявали.

нито за машинациите на парламентарните избори, за политзатворниците и убийствата на журналисти (над 20 от март 2000 г. досега), за неразкритите покушения срещу Политковская и Литвиненко, за гниещите в колонии Ходорковски и Трепашкин, за повсеместния натиск над инакомислието. Никой не попита как така през октомври 2002 в центъра на Москва необезпокоявано влезе камион с терористи, които взеха за заложници зрителите в театър "Дубровка", а после, при "спасителната акция" с газ загинаха 130 невинни. Или защо през септември 2004 в Беслан при щурма на спецчастите бяха убити над 330 заложници, повечето деца, камо ли пък за смисъла от "Вторая чеченская", за изчезването на хиляди мирни чеченци и пр.

Някои ще възразят, че мълчанието е злато - в случая нефт и газ, както и че това са вътрешни проблеми на Русия. Но не видяхме ли от случаи като "Литвиненко" и прогонването на Британския съвет, че един вътрешен проблем много бързо се превръща в международен казус, който ни задължава най-малкото като член на ЕС за имаме позиция. Известният дисидент Владимир Буковски, който пристига тази вечер в България, казва в едно интервю: "Няма гаранция и за нашата свобода, ако си затваряме очите пред потъпкването на свободата някъде другаде."