Македония е в криза - дълбока и с непредвидими последици. Лошите новини от миналата седмица заплашиха бъдещето на двумилионната ни югозападна съседка, която досега се справяше успешно със сложната си етническа структура и икономическите предизвикателства. Охридският договор от 2001 г. гарантираше стабилността в иначе слабата двуетническа държава, а ЕС и НАТО бяха неговият стожер. Перспективата за членство в НАТО като първа стъпка и в ЕС като нейно логично продължение станаха лепилото, което съедини парчетата на македонската държавност. Днес незаинтересуваността на Запада и безотговорното политиканстване на съседките на Македония я поставиха отново на ръба на криза - този път извън вниманието на медиите и международната общност.

След първоначалната паника около Косово в средата на февруари духовете на международната дипломация някак се успокоиха. В дните, последвали едностранното обявяване на независимост, някои страни я признаха, други категорично отхвърлиха независимостта, а трети - като България - все още изчакват удобния момент. В края на краищата обаче изтощителното упражнение на тема "Косово", започнало преди девет години и все още незавършило, като че ли

На този фон Македония - по-добрият ученик, чийто успех трябваше да вдъхнови Сърбия и Косово да продължат в правилна посока, изглежда като страна с малки проблеми, лесни за пренебрегване. Слабостта на държавата, вгледаността й в себе си и зависимостта й от външните фактори я превърнаха в поле, на което съседите безнаказано могат да упражнят големината на своето его. И така, първата лоша новина дойде от Атина. Гърция - членка и на ЕС, и на НАТО, обяви, че ще блокира на кандидатурата на Скопие за членство в Северноатлантическия алианс заради официалното име на бившата югославска република. От последователен защитник на евро-атлантическата интеграция на Македония гръцката страна за една нощ се беше превърнала в държава, чиято идентичност е заплашена и към която опасни съседи имат териториални претенции. Предизвикателното поведение на Скопие уплътни тази свада по балкански, а асиметричността в македонско-гръцките отношения я върна в стилистиката на края на XIX век. Втората лоша новина не закъсня - Западът не успя да окаже натиск на Гърция за промяна на позицията й и днес, броени дни преди срещата на върха на НАТО в Букурещ, вероятността Македония да получи покана за членство изглежда все по-малка.

Междувременно външният министър на друга съседка и страна - член на ЕС - българският вицепремиер Ивайло Калфин, даде да се разбере, че далеч не е възмутен от позицията на Гърция. Макар официално на срещата на външните министри на НАТО той да подкрепи членството на Македония, пред българската публика Калфин заяви, че Гърция е в правото си да поставя проблема и да иска яснота за използването на названието Македония. Изглежда, българското правителство подобно на заявленията на Атина се чувства застрашено от "македонския иредентизъм" или - което е по-вероятно - иска да отвлече вниманието на родната публика от влакови, ловни и прочее непопулярни случки.

Резултатът е, че в името на свои вътрешнополитически сметки властите в Атина, а и в София рушат успешно създавания през последните десет години консенсус, че стабилността на страните от региона е от първостепенно значение. Десетките инициативи за сътрудничество, които обявяваха евроинтеграцията на страните от Западните Балкани за външнополитически приоритет номер едно, бяха на практика

И все пак нека видим тук и едничката добра за региона новина: изглежда, всички съседи на Македония са истински демокрации, защото техните политици са готови на всичко за един глас повече.

Цялото това махленско перчене стана възможно на фона на продължаваща криза на ЕС като външнополитически актьор, започнала с неуспешните референдуми за европейската конституция и довела до отлагането на следващото разширяване за далечно бъдеще. Резултатите от приемането на Румъния и България също така не вляха ентусиазъм в европейските столици за обозримо членство на други балкански страни в съюза. Така Македония, страната, в която няма радикали (като в Сърбия) и където албанците не искат независимост (като в Косово), остана забравена в глух коловоз, далеч от интеграционната скоростна линия - със статут на кандидат за членство, но без дата за начало на преговорите. Вече повече от година този процес буксува и няма сигнали от Брюксел, че ЕК възнамерява да направи следваща крачка.

За крехкото равновесие в Скопие това стечение на обстоятелствата беше съвсем достатъчно - съседите да оспорят македонска перспектива за интеграция, НАТО и ЕС да наблюдават безучастно, а да не забравяме и политическата немощ на ЕС в Косово, и ето - списъкът на лошите новини отново се увеличи. Албанският коалиционен партньор в правителството на Никола Груевски - ДПА, обяви напускането си. Многогодишният модел на двуетническо управление на Македония, осигуряващ приемственост и стабилност на властта в Скопие след кризата от 2001 г., се разпадна като лошо слепена стомна. Разпадът бележи ниската точка на един продължителен процес, чийто залог може да бъде включително самото съществуване на Македония.

целия регион, поражда дълготрайни икономически загуби (и пропуснати ползи) и е плодородно поле за развитието на организираната престъпност. В конкретния случай кризата в Македония обаче би имала и много по-дълготрайни последствия. Тя ще предизвика възраждане на идеи, които доскоро изглеждаха окончателно погребани, и именно това отличаваше българското общество от, да кажем, сръбското. Връщането към реториката и идеалите от XIX век ще означава отдалечаване от дневния ред на ЕС, както и затвърждаване на мнението в Берлин, Париж и Брюксел, че приемането в ЕС на държави от региона наистина е било грешка. Когато е възможно денационализирането на политическия дебат, разделение на етническа основа и произволно прекрояване на граници, регионът ще бъде по-балканизиран от всякога - и това е истинската, недооценена опасност от дестабилизирането на Македония.

*Авторът е програмен директор в Центъра за либерални стратегии