Тревожното състояние на прилагането на специални разузнавателни средства в България е повод да се потърси път към необходимите корекции. Изходните фактори са, че СРС са крайно средство за разследване и разузнаване, когато другите класически способи (разпит, оглед, претърсване, разпознаване и т. н.) не водят до разкриване на обективната истина; СРС накърняват сериозно конституционни човешки права, по тази причина те се ползват предпазливо и при наличие на ясни гаранции срещу злоупотреби и СРС са важно средство за разузнаване и разследване на организирани групи, тероризъм, корупция и други нови форми на престъпност.

Първо, задължително е да се елиминират различията между НПК и Закона за СРС по повод специалните средства. Те са малко, но съществени. Например, когато ще се ползва по наказателно дело, НПК изисква СРС да е поискано от наблюдаващия прокурор без изключение Докато по Закона за СРС искане могат да отправят и други органи (шефове на ДАНС, Национална служба "Полиция", ОДП и др.). Популярна е статистиката, че под 3% от СРС са ползвани по наказателни дела. Съотношението трябва да е точно обратното. За целта доминиращата отговорност по прилагането на СРС трябва да се носи от този, който ще ги ползва в съдебна зала за доказване на наказателно обвинение - прокурорът. По Закона за СРС средствата се ползват и за защита на националната сигурност, очевидно в преобладаващия брой случаи в периода 1999 - 2001 г. Наред със засилване ролята на прокурора трябва да се ограничи възможността на други служби в МВР да искат прилагане на СРС. Когато СРС ще се ползват за целите на сигурността, единственият иницииращ орган трябва да е ДАНС.

Има и други различия. НПК изисква стройна процедура: искане на прокурор, разрешение на шеф на окръжен съд, разпореждане на министъра. А законът допуска няколко изключения: зам.-министър може да дава разпореждане за СРС, те могат да се експлоатират без разрешението от съдия при непосредствени опасности, а в 24-часов срок да се поиска съдийско разрешение, докато по НПК това е допустимо само за служител под прикритие, но не и за другите видове СРС. И най-сетне - след съдийското разрешение веднага може да започне ползването на СРС, а след това да се уведоми министърът или негов заместник. Необходимо е елиминиране на различията между законите, а разпореждането след съдийската санкция да се дава от висшата професионална фигура в МВР - главният секретар, а не от министъра, който е политическа фигура. Всъщност може да се обмисли необходимо ли е изобщо нечие разпореждане след съдийското разрешение.

Второ, материята за СРС трябва да се регламентира от ясно разписани законови текстове, без никакви подзаконови нормативни актове или до тях да се прибягва само в краен случай.

Разрешението за СРС следва да се дава от по-високо ниво в съдийската йерархия. Това би могло да бъде председателят на Апелативния съд или негов заместник. А ако компетентността се запази на окръжно ниво, разрешението следва да се дава от двама или трима съдии, подбрани на случаен принцип. При належаща необходимост може да предвиди стройна съкратена процедура с необходимите гаранции. Съдиите следва да пристъпват към разрешение след прецизен анализ на мотивите, които им се докладват, и да се отнасят с по-голяма критичност следва да се отнасят както към броя на поисканите разрешения, така и към тяхната практическа необходимост. Задължително е да се елиминира забелязаната практика по конкретни дела материалите да се докладват от разследващ орган (като посредник), а не от прокурора, който иска СРС.

Задължително трябва да има непосредствен контрол върху практическото прилагане на СРС от техническите служби в МВР и ДАНС. В момента този контрол липсва. Той следва да се осъществява от държавния орган по надзор за законността - прокуратурата. Това обяснява и парадоксалното положение, че освен стария доклад от 2001 г. на практика липсва ясен разчет за състоянието на СРС. При прилагането им се натрупва огромен фонд от информация - за четири или шест месеца техническата служба на МВР само за един телефонен номер прихваща огромен брой разговори, като малка част от тях интересуват наказателното дело. Но кой решава какви извадки от записа да се подберат, за да се предоставят на прокурора или съда? В момента това се решава от служителката на ДОТИ, която подслушва, или друг служител на МВР. Категорично това трябва да се прави от други лица: прокурора или поне от разследващия орган (следовател или дознател), а прокурорът да има непосредствена възможност за контрол.

СРС е много скъпо удоволствие. Неспециалистите могат да си представят какъв ресурс се харчи, за да се направи подслушване от служба ДОТИ в МВР. Задължително трябва да има непосредствен контрол върху практическото прилагане на СРС външно наблюдение от Дирекция за оперативно издирване (ДОИ). Ето защо оправдан е въпросът как се харчат парите на данъкоплатците. Американското ФБР на САЩ се обръща за разрешение при подобни операции пред още по-високи нива, когато разходите нарастват. В България това изобщо не се прави.

Има неразбиране и по въпроса какво да се прави, ако е дадено разрешение за СРС спрямо конкретен обект и по този повод се прихванат трети лица и се установят други престъпления. В новия НПК от 2005 г. има разпоредба, която сочи, че в наказателните дела могат да се ползват и резултати извън направеното искане за СРС, при положение че новоустановеното престъпление е тежко, умишлено и допуска разследване чрез СРС. Ще напомня, че по стария НПК такава възможност липсваше.

През юни 2007 г. България загуби дело в Съда в Страсбург по повод състоянието на СРС. Установено бе, че няма категорични гаранции, че след преустановяване на СРС те действително се унищожават и по този повод трябва да се въведе сериозен извънведомствен контрол. Има и друг извод: сега у нас единствената възможност да разбереш, че си бил обект на подслушване или проследяване, е да добиеш статута на обвиняем по наказателно дело и тогава можеш да се запознаваш с доказателствата. Но ако не си обвиняем или страна? Нека да е ясно: тайната може да обхваща само времетраенето на СРС - тайна е фактът, че в конкретен момент се прилага СРС, тайна е видът на СРС и лицата, които са негов обект, но само докато СРС се прилага.

Два пъти годишно главният прокурор или негов заместник трябва да подготвят подробен доклад за състоянието на ползването на СРС в български условия. Докладът следва да се представя на обсъждане и приемане в Народното събрание. А преди това е важно да има обществен дебат. Той може да се осъществи на съвместно заседание на парламентарните комисии по вътрешна сигурност и обществен ред, по правата на човека и вероизповеданията, и по въпросите на гражданското общество и медиите, с отворени възможности за участие на граждани, бизнес, неправителствен сектор.