След кризата с дълговете от 1982 г., тази със спестяванията и заемите в САЩ в края на 80-те и азиатския финансов крах от 1997 г. сегашната ипотечна криза е четвъртата поред от Втората световна война насам и може би най-голямата. Според данни от МВФ общата загуба от балансите на финансовите дружества по цял свят ще бъде близо 1 трилион долара, от които лъвският пай се пада на американските инвестиционни банки. Като се има предвид, че общите капитали на всички американски финансови институции възлизат на 1.2 трилиона долара, сумата е зашеметяваща.

Защо се случват банковите кризи? Дали мениджърите са некомпетентни? Защо поемат рискове, които докарват банките им до ръба на банкрута? Отговорът се крие в една комбинация от лоши счетоводни системи и някои тъмни ъгли на морала, които досегашните регулации не познаваха и не можеха да предвидят. Лошите счетоводни практики са Международните стандарти за финансова отчетност (IFRS), които са възприели всички големи компании по света. Недостатъкът на IFRS е, че не може да предотврати системна зараза, предизвикана от нестабилност на някои видове активи. Когато цената на активите се променя, компаниите са принудени да ги преоценяват в баланса си за всяко тримесечие. Отчитането на нереализирани капиталови печалби и загуби пряко влияе на акциите на компаниите, като предизвиква резонанс в цялата финансова система.

Една алтернатива ще бъде счетоводната система на предвиждане, като тази в Германия преди прехода към IFRS. В Германия е традиционно активите на компанията да се оценяват на принципа на "най-малката стойност": най-ниската историческа цена на актива се използва за счетоводни цели, независимо дали това е текущата или изобщо някоя историческа цена. Това позволява на мениджърите да се целят към по-дългосрочни постижения и досега системата е доказала възможността да се предотврати "заразяването" на други активи. Това е една от основните причини за финансовата стабилност на Германия. При сегашната криза е важно да отбележим три етични провала.

Първо, заплатата на мениджмънта зависи прекалено много от краткосрочните цели и краткосрочната цена на акциите. Възможно е практиките на инвестиционните банки да имат прекалено голямо влияние и върху практиките на търговските банки. Понеже инвестиционните банки могат да постигнат висока доходност само при нестабилни цени на активите и с краткосрочни цели и други компании принуждават мениджърите си да подражават на този метод. Второ, поемането на прекален инвестиционен риск показва очакване, че правителството ще се намеси и ще спаси банките при нужда. Това е случаят при кризата на спестяванията и заемите, когато американското правителство подсигури депозитите. Банките могат да поемат рискови проекти, без да изплашат инвеститорите, тъй като правителството представляваше една последна защита.

При кризата с рисковите ипотечни кредити имахме налице подобен феномен: банките спекулираха, че са прекалено мощни и правителството няма да им позволи да се провалят. Фактът, че британската централна банка помогна на "Нордърн рок" и че Федералният резерв спаси "Беар Стърнс" с 30 млрд. долара, показва, че банките се оказват прави. Третият и може би най-важен етичен капан идва от недостатъчния обмен на информация между банките и кредиторите им. Финансовите дружества издават ценни книжа с атрактивни номинални лихви, но с непозната възможност за неизплащане. Често създаването на такива ценни книжа е свързано с активи от сложни портфейли, в които има и добри, и лоши активи, но никой не може да оцени риска. При сегашната криза дори и частните рейтингови агенции подцениха драстично риска, което помогна на международните финансови инвеститори да купят ипотечни облигации на преувеличени цени. Нищо не попречи на банките да продават финансови "трошки". Точно както търговците на стари коли продават безнадеждни возила, които се скапват на първия завой, точно както в супермаркетите се продават лъскави, но безвкусни домати и ябълки, точно както се продават некачествени костюми - продавачът има възможност да понижи качеството на продукта и да ограничи разходите си, без купувачът изобщо да разбере. Тъй като некачествените продукти се продават на същата цена като качествените, последните биват изблъскани от пазара. В капиталовите пазари асиметрията на информацията между купувачи и продавачи е още по-значима, така че банките са силно изкушени да издават книжа, които увеличават печалбата им, но са с по-ниско качество. За да постигнат това, компаниите изграждат сложна система от правни клопки, които никой не може да разбере, нито да използва без съответните огромни капитали зад гърба си. Това унищожава пазара за солидни финансови инструменти и подкопава финансовата система.

За да започнем да оправяме тази криза, имаме нужда от по-добра регулация, за да намалим кредитния риск и оттам качеството на ценните книжа. Финансовите продукти трябва да бъдат направени прозрачни, да се ограничат задбалансовите операции и най-вече да се намали използването на кредит за големи сделки, като се увеличат изискванията за капиталови резерви. Банките често недоволстват срещу капиталовите изисквания, тъй като е по-скъпо да се натрупа капитал, отколкото да се използва кредит. Точно затова обаче имаме финансови "трошки". Срещите на МВФ, Г-7 или съвместни преговори на Европейския съюз и САЩ може да се окажат подходяща платформа за обсъждане на новите правила за финансовите пазари, които да увеличат стабилността и ефикасността на световната икономика. От друга страна, едностранното определяне на правила ще е рецепта за глобално бедствие, тъй като конкуренцията между правителствата да осигуряват конкурентност за финансовите дружества все още е жизнена. Именно това намерение на правителствата може да пресъздаде слабите регулации, които позволиха на банкерите да се превърнат в продавачи на стари коли.