Лятото е в разгара си. В десет и половина посреднощ, в открито крайморско заведение на главната улица се лее втора ръка чалга. Млада певица с гол корем, покрит с наниз от бутафорни пендари, танцува така, сякаш в ханша си има две-три неподозирани стави. През отегченото й лице се лее песен за тесни джинси, които, щом седнат в мъжки скут, ще се разцепят по всички шевове.

Възторжени крайбосфорски звуци се вият в неочаквани посоки като ставите в ханша на певицата. Две-три разголени момичета танцуват по масите, вият и те ханшове, макар и всички в някакъв свой си ритъм. Останалите двайсетина танцьори са деца. Някои на по 12-13 години, други на по 6-7. Те танцуват под звуците на електронните зурли и попиват радостно ценностната система на тесните джинси, които се пръсват, щом седнат в скута на истинския мъж.

И дори припяват. Родителите им, представители на набъбващата средна класа, която може да си позволи да иде на море, ги гледат с очарование и одобрение и преглъщат студена бира, дъвчат пържоли и океанска скумрия. Наближава полунощ. Българското семейство преоткрива себе си и своите дълбоки корени. И от наслада не праща децата си да спят.

Какво е всъщност чалгата, ако не една разюздана форма на радостна самоидентификация с османския простор, така както той се явява в съзнанието на заседналия в крайморската механа родител. В нея популярният по нашите земи еротичен фолклор се смесва с патриотични закани и сантиментални вопли. Декларации за смазваща мъжественост и не по-малко смазваща женственост се оплитат с куплети за Стамболов и Райна Княгиня.

Вярно, че щом отоманската носталгия на националиста излезе от еротиката, тя често придобива антитурски нотки. Защо мислите е това? Защото националистът иска по този начин да утвърди българската си идентичност? Нищо подобно. Той страда от миражите за турски национализъм, защото те му развалят отоманския комфорт. Комфорта на голямата империя, в която на нашия националист му е отредено второстепенно, но защитено място. Българският националист е по-скоро антикемалист, защото модернизацията на Кемал Ататюрк му разваля рахата на периферен, неангажиран във военни битки бабаит.

Това именно е природата на българския национализъм - битово доволство от периферната безотговорност. Не само национализмът на недоразумения като "Атака", но и национализмът на доволните семейства в крайморските механи, на българските политици и на българската църква. Тази църква, която, щом си построи някъде сграда, си коли курбан, сякаш да засвидетлства своята отоманска лоялност към аморфната безкрайна империя, в която ритуалният механджийски героизъм напълно удовлетворява търсещата някаква принадлежност душа.

Пръснатите дънки, Братя Галеви, Пловдивският митрополит с онлайн литургийте и сребърното беемве, курбаните, домашният президент, детските гюбеци, баташката митология, неспособността да продадеш "Булгартабак", Стамболов, камъните падат от небето, Райна Княгиня, денят на будителите, стъпилите на крака родители, които могат да си позволят море за децата, "Атака" се смесват в едно шествие, карнавал на безотговорната периферия, която не иска центърът да й се меси и да й клати кралимарковската парадигма.

Именно тази периферна отоманска носталгия тласна лумпенизираните националисти и църковни дейци, които иначе не проявяват признаци на живот, в дружна прегръдка срещу скромния софийски гей парад. Ислямът не си пада по хомосексуализма. Затова и българската църква и няколкото народни будители са толкова против. Както и пленените от звуците и лириката на крайморската чалга родители, които искат да съхранят семейните ценности.

Нещо не ни върви с Европа. Искат да ни вземат парите. Ние им се сърдим. Президент и премиер, министри и опозиционери си прехвърлят топката и се хулят един друг за вината за това неевропейско поведение, за това крадене и безхаберие и за това пълно незачитане на нормите на един нов център, към който винаги сме твърдяли, че принадлежим, но който, изглежда, ни е крайно чужд. В същото време те се сърдят на Брюксел много повече, отколкото един на друг или на себе си.

Защото Брюксел настоява да се придърпаме към центъра. А това е дълбоко против природата ни. Онова, което ни прави несъвместими със САПАРД, ФАР, ИСПА и другите бюрократични брюкселски абревиатури, не е организираната престъпност, не е партийната корупция или братя Галеви, не е Румен Петков или групата "Стойков-Николов", а отоманската тъга на българския патриот. Непоносимостта му към историята, времето, датите, фактите, отчетността и всичко, което руши митологичния му отомански свят.

Тази отоманска носталгия е изградила и музеите в Батак, тя е подарила и съветския изстребител, който е паркиран на улицата край баташкия музей, тя е изписала всички табелки в тоя музей, които преливат от правописни грешки и където дори и любимото на националиста име Москва е изписано грешно (Масква), табелки, в които липсват факти, но които изобилстват с поетика и патетика, със стихотворения на Вазов, с черепно-костни художествени декорации.

В тях липсва реална история. Не че там не се е случвала история. Но тя отсъства от радостта и сантиметалния трагизъм на българския националист. Той просто мрази историята, защото тя разтуря отоманската му носталгия. Тласка го към центъра, към отговорността и отчетността, придърпва го именно към историята. И той е ужасен. Българският националист никога не е бил част от историята и никога не би искал да бъде. И няма да бъде. Той иска да празнува своята периферност и безотговорност и затова в крайморската механа, отдаден с цялото си почтено семейство на периферните си видения, той е радостен.

Разбира се, радостта му не е съвместима с каквато и да било съвременна общност. Затова той оставя Братя Галеви и "Стойков-Николов", Румен Петков и Феим Чаушев да живеят един собствен живот, живот на нередовна османска гвардия, която не го закача, не го граби, но граби другия - европейския другоселец, може би дори го защитава, така както Крали Марко би го защитил от Истанбул, Москва или Брюксел, от всеки, който би посегнал на неговата носталгична периферност. Не случайно, когато България влезе в ЕС, Би Би Си илюстрира събитието с портрет на Азис. Прозорливо.