Три властно наперени петли - Владимир Путин, Силвио Берлускони и Никола Саркози, все по-често се излагат заради мачовски изказвания и слухове за любовни афери. С това заглавие неотдавна списанието за светски новини "Гала" повдигна и няколко по-сериозни въпроса. Три ключови сили в Европа се управляват от трима мъже, чиито фигури наред с възхищение сред избирател(к)ите пораждат и съмнения, примесени с насмешка. Наистина ли Саркози, Путин и Берлускони демонстрират толкова очебиен "мачизъм", който жълтее дори и за любителите на клюкарските издания?

За пример често се цитират думите на Путин, че жената трябвала всичко да прави в домакинството, но никога да не получава похвали, тъй като това щяло да я развали. За Берлускони се припомня забавната му забележка, че в Италия било трудно да намериш дами, достатъчно квалифицирани за политиката. На Саркози пък се приписва самовлюбеното изречение "Ако ме нямаше, трябваше да ме изобретят", а сп. "Гала" определя като сексизъм дори и неговия комплимент, че Карла Бруни била "ролексът сред жените".

"Всъщност твърдението, че държавните мъже били склонни към мачистки прояви, има не по-различна сензационната стойност от констатацията, че зайците с удоволствие се множат", изтъква германската журналистка Теа Дорн, водеща на тв предаването "Литература във фоайето". Според нея темата показва едно фалшиво медийно "възмущение" и в много по-голяма степен е част от

от медийни специалисти, отколкото несъгласие със стила на държавните мъже. В крайна сметка дори Берлускони, който се присмя на своя испански колега Сапатеро, че сглобил "твърде розов кабинет", назначи четири дами в своето правителство. А в Елисейския дворец управляват 11 жени.

За възхвалата на "държавния мачо" могат да се открият и исторически причини. Макар че Франция и Русия с кръв са свалили своите монархии, а Италия изгони кралската си фамилия, преклонението пред "тялото на краля" днес не е съвсем изчезнало. Все пак новите (повече или по-малко) демократично избрани "крале" вече не се появяват пред простолюдието в кожи и плюш, а (повече или по-малко) голи. Псевдопапарашките снимки на гребеца Саркози (прекарващ лятната си отпуска през 2007 г. в Ню Хемпшир, САЩ) или на яздещия на кон Путин (гол до кръста) не са нищо друго освен добре премислен PR, макар че височайшите клиенти понякога се сърдят досущ като медийни диви. Саркози редовно прави сцени за свои фотографии, а бившият германски канцлер Герхард Шрьодер се закани да съди списание, разкрило, че си боядисва бакенбардите. Берлускони също не обича много сравненията "преди и след" по повод своите пластични операции, но и той добре владее изкуството на премереното възмущение. През август 2004 г. магнатът (тогава в опозиция) позира пред камерите край вилата си на о. Сардиния, където се възстановяваше след поредната намеса на естетическите хирурзи. На лифтинга се реших, за да изглеждам по-приятно на моите сънародници, обясни Берлускони.

"Политиката на банските", както я нарича сп. "Шпигел", е любимо занимание на властимащите в горещите отпускарски дни. Още Джон Ф. Кенеди и Вили Бранд са се оставяли на папараци да ги снимат по бански,

Това обаче невинаги е било безопасно. Историята помни случая с Фридрих Еберт, първият президент на Ваймарската република, чиято снимка от май 1919 г., нагазил по гащи във водата заедно с един от своите министри, излиза на челната страница на масовия вестник "Берлинер илюстриртен цайтунг" тъкмо в деня на клетвата му. Не особено шикозната гледка вдига небивала шумотевица и дълго време е използвана от монархисти и противници на републиката. Последните издават в многохиляден тираж пощенски картички, на които до полуголия Еберт се пъчат кайзерът и Хинденбург в парадни униформи. Посланието е повече от ясно - мундирът изразява държавност, традиция, характер, а бива ли човек с навити крачоли да претендира, че може да управлява. Така е било в оная епоха, но днес времената са други и голотата е незаменим елемент в политическия маркетинг.

Политическият мачизъм, бил той съзнателен или спонтанен, планиран или не, може да се окаже и повод за международни разправии. От няколко месеца френската преса се чувства дискомфортно заради все по-острия тон на чуждите медии към Саркози. Ляволибералният вестник "Либерасион", който иначе не пропуска възможност да критикува френския президент, заговори дори за международна клеветническа кампания, начело на която стояло германското списание "Шпигел". През януари то посвети брой на "държавната афера "Саркози/Бруни". Под заглавието "Еротиката на властта" списанието написа: "С президента и поп звездата се ожениха и сексът с политиката,

Никъде другаде правителствените дела не се превърнаха толкова успешно в сапунена опера, колкото в родината на модерната демокрация." На което журналистът Лоран Диспо, редактор на философското списание La regle du jeu, отвърна от страниците на "Либерасион": "В действителност става дума за завръщане към една старогерманска, пруска, лутеранска полемика срещу Франция като страна на цивилизацията. Днес с новата глава от тази стара антипатия - Цивилизацията "Сарко". На този фон още по-убедително звучат думите на Ясмина Реза, писател и драматург, автор на биография на френския президент: "Той е личност, която винаги е отприщвала човешките страсти."

Възторгът, който (засега винаги коректно облеченият) Барак Обама събужда в Европа, показва, че копнежът по харизматични водачи в Стария континент е силен. Европейците обаче не могат да решат как трябва да изглежда харизматичният авторитет в началото на XXI век. Затова и Путин, Берлускони и Саркози отчаяно се конкурират с холивудски идоли като Брад Пит, Мат Деймън, Джордж Клуни и др., нарочени за "мачовци". Старите патриарси са излезли в пенсия, а новите политически актьори трябва да играят ловци, въдичари и ездачи. Но с всички тези лифтинги, мускули и ретуши в крайна сметка изглеждат комично.