Езикът е не само основа на нашата национална идентичност. Той е нещо определящо за нас като човешки същества. Без език не бихме могли да имаме рационално структурирана памет. Без език не бихме били способни изобщо да мислим. Oпитът ни не може да се структурира рационално без помощта на някакъв език (вербален или цифров). Като старозаветния Бог, произнасяйки света, ние го създаваме.

И все пак човешките езици са многобройни. Значи ли това, че има много светове около нас? Поне има много гледни точки към света - според езиците. Всеки от отделните езици също така се променя непрестанно.Трудно е за един англичанин или българин днес да разбере средновековния език на собствения си народ. Някои народи говорят изцяло на "чужд" език - като много африканци, които говорят английски или френски, ирландците, които създават впечатляваща литература на английски, или древните траки, които са били напълно елинизирани.

Приема се, че литература изобщо, и особено поезия, е невъзможно или почти невъзможно да се пише на друг освен на майчин език. Днес обаче живеем в един едновременно плуралистичен и глобален свят. Светът е глобален и в чисто икономически смисъл: големият бизнес отдавна е пренебрегнал националните граници. Но той е глобален и в смисъла на Маршал Маклуън: с появата на сателитните връзки, с падането на желязната завеса и особено с появата на интернет ние вече живеем в световното информационно село - виждаме и чуваме мигновено какво става в целия свят. Пазаруваме всеки ден на световния пазар. Всички сме граждани (или селяни?) на света.

В Новия свят, и особено в САЩ, е нормално да имаш двойна (дори тройна - чрез двамата родители) идентичност: да бъдеш кениец и американец (като Барак Обама) или италианец и американец (като Рудолф Джулиaни), или австриец и американец (като Арнолд Шварценегер). Но днес с налагането на английския език като световен език в глобалното информационно село тази двойствена идентичност става реалност за всички по света.

Как това се отразява на литературата? Двуезични писатели винаги е имало. Джоузеф Конрад е поляк, но като британски писател e всепризнат стилист на английския език. Гийом Аполинер е половин италианец, половин поляк, но е един от най-големите френски поети. Елиас Канети е български евреин, който пише на немски. Юлия Кръстева и Цветан Тодоров са етнически българи, но са френски писатели. Йонеску, Цара и Чоран са румънци, но френски писатели...

Има и такива писатели, които са писали еднакво стойностни произведения на повече от един език. Набоков пише и на руски, и на английски. Също и Бродски, макар че при него като поет руският безспорно е доминиращ. Бекет пише и на английски, и на френски. У нас Любен Каравелов e пишел на български, сръбски и руски.

Всъщност официалният идиом на националните езици на балканските народи, а и на други в Европа и по света се създава едва през XIX, та дори и през XX век - паралелно с националноосвободителните или националнообединителни движения. Езиците, на които говорим, не са толкова стари и се променят всеки ден. В империите - от Римската до Отоманската и от Австро-унгарската до съветската и югославската - по начало хората са двуезични и имат двойна идентичност. Балканските славяни през XIX век, още преди да се освободят, имат за официален език турския. А много от тях, особено грамотните, говорят и гръцки. Наред с турцизмите и гърцизмите, навлезли в нашите езици през миналите векове, днес масово навлизат и англицизмите. Английският е новата "лингва франка" - "официалният" език на глобалното село. Или на новата глобална империя.

Oтсъствах от България 13 години и в Америка започнах да пиша на два езика. Но завръщайки се в родината, с изумление установих колко много английски думи са ме изпреварили - пристигнали са, докато ме е нямало. Чувам и виждам написани с кирилица думи като "имидж", "лайфстайл", "билдинг" и "екшън план" (последното звучи може би най-абсурдно и смешно, като се има предвид буквалният български еквивалент - план за действие). Тези английски думи изобщо ги нямаше в българския от началото на 90-те. Освен това всички младежи от слединтернетното поколение неизбежно говорят някакъв английски. Чуждиците създават богатство на езика (самият английски гъмжи от чуждици), стига да не изместват напълно родните думи. А владеенето на втори език също разширява мирогледа, ако не забравим първия.

Един писател естествено трябва да владее перфектно езика, на който пише, да мисли на него. Трудно е да владееш перфектно втори език. Но хората могат да мислят на повече от един език. Oсвен това езиците са като реки - непрестанно текат и се изменят, вливат се един в друг. Или изтичат един от друг. Това може да става или спонтанно, или с езиковедска, политическа, писателска намеса. Казва се, че Данте е създал съвременния италиански, а Шекспир съвременния английски. Константинос Кавафис смесва в поезията си два езика, димотики и катаревоса, които всъщност са две исторически фази на гръцкия език.

Но днес в глобализиралия се свят на писателите и дори на поетите, които най-трудно могат да творят на друг освен на майчиния си език, им се налага да четат и пишат на повече от един език. Един писател трябва да си остава национален, да запазва специфичния вкус на своите текстове, но и да мисли като световен писател. Този мултикултурализъм и мултилингвизъм на съвременния свят може да се види като нещо негативно и опасно - идентичността на отделните народи и култури, спецификата на националните литератури се претопява. Или поне силно избледнява. Всички писателски кухни по света започват да си приличат. Но езиковата глобализация може да се види и като нещо положително - най-после ние, човеците, живеем наистина заедно, разбираме се помежду си, общуваме без граници. Независимо дали го виждаме като добро или като зло, културният и езиковият плурализъм на жителите на световното село са факт. Двойственaта или множествената идентичност на съвременния човек дали я интерпретираме като шизофрения или като богатство е реалност, която трябва да отчитаме.