Когато на 28 август 1943 г. на 49 години цар Борис III затваря очи, противници и привърженици на монарха са единодушни, че българският държавен глава умира на прага на съдбоносни събития. Многобройни свидетелства от август и септември 1943 г. показват, че обществото ясно съзнава факта - българското развитие след Първата световна война е неотделимо от делата на монарха. Да бъде изведена победена България до стабилно състояние и място сред европейските държави е задача, която се оказва много трудна и ще погълне всичките му сили.

Борис ІІІ заема трона 24-годишен в смутно и бурно време и то ще е такова през цялото му царуване. "Аз съм цар, който се възцари, когато топовете на революцията гърмяха пред София, и зная какво значи да имаш народ, недоволен от нещо", споделя той пред приближения си Любомир Лулчев.

Войнишкото въстание през 1918 г., националната катастрофа и жестокият Ньойски мирен договор са само началото на царската му биография. Следвоенната стопанска и политическа криза преминават във въртележка от експерименти. Първи по време е радикалният социалреформаторски експеримент на Александър Стамболийски, основан на съсловната диктатура. Следва опит да се реанимира довоенното политическо статукво, а десетилетие по-късно, през 1934 г., авторитаристите помитат с един замах партии и парламентаризъм. Българска кръв се пролива в братоубийствени метежи, атентати, наказателни акции, индивидуален и масов терор.

Но кой е цар Борис III? Този въпрос е актуален и днес и довежда до отчаяние кандидат-студентите. Защото десетилетия наред върху неговата биография се трупат безброй спекулации и наложени стереотипни представи. Царят не е патологичен реакционер, а още по-малко - фашистки водач. Нито е страстен поклонник на либерализма и демокрацията. Той не крие предпазливостта си към шумни каузи и към идеи, представяни за спасителни. Политическите моди активизират недоверието му. Призивите на партии и правителства за бързи и категорични решения го притесняват. С годините се превръща в умел дипломат и ловък политик. Помагат му вродената любознателност, огромната памет, умението да подходи индивидуално към всяка личност и проблем. Един от дългогодишните му противници, Димо Казасов, признава: "Умееше да скъсява разстояния."

Трябва да се добави още, че царят, колкото нерешителен да е понякога, в решителните ситуации показва изключителна активност. И макар на моменти да не е бил добре обществено приет, той сам с личното си присъствие прокарва пътя към общественото признание. Така днес може да се твърди, че царят, особено през втората половина на 30-те години, реализира цялостна програма, която да притъпи политическите противопоставяния, да създаде условия за стопански и социален напредък и да задържи колкото се може по-дълго страната от обвързаност с международните конфликти. В поредица от изложения пред Министерския съвет и парламента от този период Борис ІІІ се разкрива като човек с широк поглед върху основните стопански и социални задачи. И най-вече проличава категоричното му желание България да не се обвързва в международни конфликти и да не следва леви и десни увлечения. Успешните външнополитически ходове и умението търпеливо да чака осигуряват блестящия дипломатически успех през 1940 г., когато България си връща Южна Добруджа.

През 1941 г. обаче му се налага да обвърже страната с Третия райх. Тази външнополитическа стъпка се интерпретира като големия исторически пасив на българския държавен глава. Същевременно царят не позволява да се скъсат отношенията със СССР след германското нападение. През юни 1941 г. българската позиция към СССР се определя не просто от исторически и етнически сантименти, а преди всичко от оценка за ролята и мястото на Москва в световната политика. Както показват документите, и към Берлин в годините на войната царят не питае безкритична привързаност. До края на живота си той ще отклонява практическо участие във войната. "По добре черен хляб, отколкото черни забрадки", резюмира той своето разбиране за българското поведение във войната. Тази позиция отразява в значителна степен и нагласите на българското общество през годините на Втората световна война. Така България остава единствената невоювала страна сред съюзниците на Третия райх.

Шейсет и пет години след смъртта си цар Борис III продължава да е обект на политически и изследователски спорове. Със своята роля той заема изразено място сред личностите, определили българското развитие през XX век.

Авторът е научен сътрудник в Института по история на БАН