От централна банка към централно планиране?

Преди повече от 170 години беше възприета доктрината, че на пазарите не трябва да им се вярва, когато има свиване на ликвидността. Когато цените на дори сигурните активи падат и лихвените проценти удрят рекордно високи нива, защото търговците и финансистите колективно искат повече свободни активи, отколкото реално съществуват в момента, тогава просто не е добре да се оставя на пазара сам да изглади нещата.
В такива времена централните банки трябва да се намесят и да закотвят цената на парите на разумно равнище - да я направят централнопланирана и администрирана цена, вместо да я оставят да се лашка свободно в отговор на търсенето и предлагането в частния сектор. Това е доктрината на "кредитор от последна инстанция".
Преди повече от половината от това време - да кажем, 85 години - беше възприета доктрината, че на пазарите не трябва да им се вярва дори в нормални условия, защото иначе се стига до свиване на ликвидността или до инфлационен балон. Така че централните банки започнаха да определят цената на парите на пазара всеки ден.
Според последователите на Кнут Виксел централната банка трябва да държи пазарния лихвен процент близо до естествения лихвен процент. Не, казваха последователите на Джон Мейнард Кейнс, тя трябва да уравновесява люшканията на стопанските духове, за да стабилизира общото търсене. Напротив, казваха последователите на Милтън Фрийдман, тя трябва да поддържа ускоряващия се ръст на паричните запаси стабилен. Истината обаче е, че ако правите едно от тези три неща, всъщност сте ги направили всичките, защото те са трите начина да се опише смисълът на една и съща задача и една и съща реалност.
Така че, докато социалната демокрация, правителствените пътепоказатели и централното планиране нарастваха и намаляваха последователно навсякъде в икономиката, при краткосрочното финансиране
социалната демокрация ставаше все по-силна
Първо централните банки замразиха правилата за свободните пазари при свиването на ликвидността. След това това те определиха цената на парите като администрирана цена в нормални условия. След това се освободиха почти изцяло от политическите си господари и станаха независими технократи, валутни свещенослужители, които говореха в делфически термини, неразбираеми за простосмъртните.
Оправданието на тази система беше, че тя изглеждаше като да работи добре, или поне по-малко зле от тази, в която централните банки се придържаха към златния стандарт, или пък от тази, в която нямаше централни банки. Този остров на централно планиране в средата на пазарната икономика беше озадачаващ - най-малкото заради факта, че малцина забелязваха колко всъщност е странен. Нямаше призиви за петпроцентно увеличение на киловатчасовете, както имаше призиви за петпроцентно увеличение на правилото за М2. Нямаше и федерален автомобилен борд, който да определя цените на колите по начина, по който Федералният резерв определяше цените на федералните фондове.
Сега обаче изглежда, че въпреки това ние не сме имали достатъчно централно планиране във финансите. Това е така, защото дори и след като централната банка администрира цената на парите, цената на риска беше оставена на снизхождението на пазара. А именно
цената на риска е източникът на настоящата криза
Ние не просто сме изправени пред свиване на ликвидността. По лошо е: двегодишните банкноти от 1000 долара днес ще ви дадат 998 долара кеш - най-ниската ликвидна цена от Голямата депресия и кризата в Япония през 90-те.
Рисковите премии на недържавните финансови инструменти се изстреляха до невиждани стойности. Лихвите по депозитните сертификати на банките например се увеличиха до 5%. Именно това увеличение на риска може да доведе глобалната икономика до дълбока рецесия, да срине финансовите пазари, да раздуе безработицата и намали силно производителността на индустриалния сектор.
Федералният резерв на САЩ, държавната хазна, Европейската централна банка, Банк ъф Инглънд и другите обществени финансови регулаторни органи в момента са
притиснати да разширят правомощията си още повече
Хазната и резервът добавят привилегировани акции към балансовите отчети на американските ипотечни гиганти "Фани Мей" и FHLBC и на застрахователния гигант AIG с надеждата да успокоят капиталите им и да снишат заемните им разходи, за да може те да купуват повече ипотеки.
Финансовото министерство на САЩ поиска правото да закупи и да отпише 700 млрд. долара от ипотеки. Увеличавайки търсенето и намалявайки предлагането на тези рискови активи, е начин да се манипулира цената им. Резервът и хазната вървят по пътя, който свършва с това да администрират цената на риска във финансовите пазари по начина, по който администрират цената на парите.
Така всъщност започна самото централно банкиране в началото: позволяването на пазара да определя цената на парите беше преценено прекалено скъпо от бизнесмените, които гласуваха, и от работниците, които можеха да свалят правителства. Сега изглежда, че позволяването на пазара да определя сам стойността на риска е излязло твърде скъпо на гласоподавателите и донорите в кампаниите.
Авторът е професор по икономика в Калифорнийския университет в Бъркли и е бивш съветник на американския министър на финансите. Текстът е предоставен "Проджект синдикейт".