Изведнъж някак си всички станаха кейнсианци... в световен мащаб. Допреди известно време това беше позабравена икономическа теория, поставена в по-запрашените части на университетските библиотеки. За много от икономистите и особено за политиците това беше логично, имайки предвид бурното развитие на англосаксонския модел в САЩ и Великобритания от времето на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Дерегулацията, свързана с ниски реални лихвени нива и политика на бюджетни дефицити, които резултираха в живот на кредит и на ниво домакинства като съотношението кредит/доход от 70/100 през 70-те, достигна до почти 140/100 в САЩ през последните години. Повечето от нас бяха омагьосани от възможностите на ливъриджа не само на валутните пазари и пазарите на ценни книжа, достигащи до 1 към 50, но и от възможностите за превземане на компании в реалната икономика чрез различни форми на leverage buy out техниките. Това беше отново вид залагане на бъдещи приходи и на постоянното развитие на пазарите в позитивна посока и на тази база ускоряване на оборотите, с които се движат парите, а едновременно с това и нашият живот. Монетаристите, изглежда, владееха умовете на всички чрез регулиране на цената на парите, използвайки инструментите на централните банки, и всички бяха щастливи. Офшорното банкиране процъфтяваше въпреки различните изказвания от страна на политици и централни банкери, но в крайна сметка без голям резултат. Сливанията на финансови институции от края на 90-те придобиха гигантски размери, миксирайки инвестиционно банкиране, застраховане и банкиране на дребно. Всичко това беше примесено с легендата за Уолстрийт, за която се правят филми и която раждаше все повече едногодишни милионери, които впоследствие излизаха от живота на скъпо платени наемници с част от клиентите си и продължаваха със създаване на хедж фондове. Целта им бе да не делят печалбите си с инвестиционните банки и техните акционери, а бидейки в хедж фондовете, да са извън всякакъв надзор от регулаторните органи. Операциите и експозициите им се развихряха до краен предел, за да задоволят желанието им за още по-богат живот на обороти на предела на кокаиновата зависимост и секс оргиите в частни самолети...

Повечето от нас желаеха да бъдат като тях или поне да сублимират в киносалоните за такъв живот. Десните и левите политици, особено в страните в преход към пазарна икономика през 90-те, се бояха да имат различно мнение за развитието на икономиките си от това на най-популярния англосаксонски модел, за да не бъдат обвинени, че са демоде и възпират духа на свободното предприемачество или че са закостенели комунисти, част от бунището на икономическата и политическата история. Дори по въпросите на данъчната политика левите предлагаха изцяло десни данъчни ставки, въпреки че идеите за социалната справедливост ни казват, че по-богатите трябва да участват с повече в изграждането на социалното общество и социалната справедливост.

Едва ли е имало друг период в историята на пазарната икономика, както сега - всички политици да са на мнение, че е необходимо и задължително участието на държавата в спасяване на икономическата активност в света с водещо мнение от МВФ - че правителствата трябва да се ангажират с 2% от приходите си за стимулиране на вътрешното търсене. САЩ ще използват около 775 млрд. долара за тази цел, а Китай - почти 600 млрд. долара, и така всички страни - от всекиго според възможностите. Според проф. Франсис Фукуяма, с когото разговарях в Париж на форума "Нов свят, нов капитализъм", това най-вече зависи от вида капитализъм в конкретната страна. Според него има различен вид капитализъм в САЩ, Китай, Индия и ЕС и те не бива да бъдат слагани под общ знаменател. Във връзка с това и моето тълкувание е, че антикризисните мерки не трябва да бъдат еднакви за всички страни. Но всъщност предприеманите навсякъде мерки са с голямо подобие. Изглежда, че в тази ситуация по-маловажният въпрос е как и за какво ще бъдат изразходвани средствата, ако говорим за директното стимулиране на вътрешното търсене, или как ще бъдат комбинирани с данъчни стимули и държавно акционерно участие в структуроопределящи компании от финансовия и реалния сектор (някои дори използват термина частична национализация). По-важното за мен е, че правителствата действат като бърза помощ спрямо пострадалите си икономики - най-вероятно в резултат на дългогодишно опиянение от успеха и игнориране на дисбалансите в националните икономики, както й на ниво глобално интегриране и международни дисбаланси в световната търговия и услуги. Единственият им начин да се оправдаят пред избирателите си е да бъдат заедно, отправяйки послание към народите си: "Нивото на интеграция и капиталово проникване в света е толкова високо вече, че каквото за всички, това й за нас." Основната тема в САЩ по време на президентските избори беше икономика, а скоро идват и изборите за Европейски парламент, тъй че темата е номер едно сега и всеки иска да покаже добра воля.

Със сигурност в този период избуяват и теми за националното самосъзнание и гордост, а така също и силно лобиране за спасяването на определени митични сектори като автомобилостроенето в САЩ или пък повторната помощ на германското правителство за Комерцбанк с цел придобиване на Дрезднербанк - друг немски колос.

Ако спасяването на "редник Райън" е оправдано в смисъла на една семейна трагедия в условията на война, то дали е оправдано спасяването на определени колоси в условията на мир с пари на данъкоплатците? И в какъв размер и за коя конкретна компания? И кой би могъл да гарантира, че използването им за тази кауза е по-добро от подобряването на здравеопазването и социалните придобивки, което, най-общо казано, отново ще доведе до стимулиране на вътрешното търсене... или на усещането за щастие от страна на избирателите. Защото, ако капитализмът е ефективен, то е най-вече поради възможността за свободен инвестиционен избор, която пазарната икономика дава. Както намесата на държавата в собствеността, така и големите корпоративни акционери ограничават този избор и в дългосрочна перспектива ограничават динамиката и ефективността в икономическото развитие (проф. Едмънд Фелпс, Нобелов лауреат по икономика за 2006 г.).

По-скоро големият въпрос за мен е: как инвестициите в пазарната икономика да бъдат социално отговорни, а не корпорациите да имат социално отговорни акционери.