"Поредната цветна революция", "туитър революция", "румънска революция". Едва избухнали протестите в Кишинеу, и анализаторите се впуснаха да им лепят етикети. Първият импулс беше ставащото в Молдова да се впише в поредицата от цветни революции, обхванали бивши съветски републики и довели до свалянето на проруските режими и замяната им с прозападни (които за съжаление невинаги се оказваха по-демократични). Последваха аналогии с революцията срещу режима на Чаушеску в Румъния - най-малкото молдовските демонстранти скандираха същите лозунги като онези от Тимишоара и Букурещ преди 20 години. Съвсем скоро обаче пролича, че ставащото в Молдова едва ли ще доведе до смяна на властта, следователно и двете аналогии са неподходящи.

По-добро попадение бе "туитър революция", по името на една от социалните мрежи, послужили като основен информационен канал за организация на протестите, споделяне на идеи и разгласяване на случващото се в Кишинеу, след като още на 7 април властите спряха излъчването на румънските телевизии, блокирани бяха независимите информационни сайтове, а докато сградите на парламента и президентството горяха, молдовската държавна телевизия излъчваше научнопопулярен филм за катеричките. Спорно е обаче дали случилото се може изобщо да бъде определено като революция. Ако трябва да бъде намерена аналогия, най-подходяща е тази с протестите пред българския парламент от средата на януари, също организирани и протекли до голяма степен онлайн.

Събитията в най-бедните държави, съответно в ЕС и Европа, се развиха по много сходни сценарии. И в двата случая първият ден на протест бе белязан от насилие. Това, разбира се, не е кой знае колко необичайно за такива ситуации, но и в София, и в Кишинеу останаха сериозни съмнения, че безредиците всъщност са добре организирани от управляващите с цел да се дискредитират участниците в протеста. Спомняме си, че в София някой беше поканил футболните запалянковци на площада пред Народното събрание, а полицаите час и половина най-миролюбиво търпяха изстъпленията им, за да набият накрая всички протестиращи.

В Кишинеу демонстранти опустошиха и запалиха две правителствени сгради, като развяха на покривите им знамената на Румъния и ЕС. На видеозаписите от 7 април обаче ясно се вижда, че младежът, поставил чуждите знамена на парламента и президентството, е един и същ. А вероятно би било доста трудно за един човек да проникне в двете сгради и да се качи на покривите им освен ако не му се помага отвътре. Нещо повече - от кадрите, излъчени включително по Си Ен Ен, личи, че операцията по поставянето на чуждите флагове, определена от президента Воронин като най-голямото унижение в историята на Молдова, се следи изкъсо от двама полицаи, застанали на не повече от два метра от младежите на покрива на парламента. Друг запис пък показва как малко преди демонстрацията служител на реда разбива каменна стена край президентството сякаш за да осигури камъни, които протестиращите да хвърлят по сградата. Според версията на молдовската полиция демонстрантите помолили служителите на реда да ги придружат до покрива на парламента и те любезно се отзовали, а стената била разбита, тъй като полицаите искали да извадят от двора автомобил, който не можел да излезе през вратата. Правдоподобно, нали?

Съучастничеството на властите във вандалските прояви едва ли някога ще бъде доказано, но е сигурно, че и в двата случая насилието бе добре използвано от управляващите, за да оправдаят последвалите репресии и да внушат страх у демонстрантите. Резултатите не закъсняха - в следващите дни на протест и в София, и в Кишинеу се събраха много по-малко хора и, изглежда, че властта утвърди позициите си.

Аналогии могат да се търсят и в причините за избухването на протестите. Появиха се мнения, че в Молдова няма основание за протести, тъй като дори международните наблюдатели признаха изборите за честни. Вън от съмнение е, че за честни ще бъдат признати и наближаващите парламентарни избори в България. Означава ли това обаче, че молдовските и българските младежи нямат право да протестират с искане страните им да престанат да бъдат най-бедните? Да, според логиката на управляващите в двете страни комунисти и социалисти. Логика, чужда обаче на младите хора от площадите, които общуват с връстниците си от други европейски страни и виждат, че може да се живее и по-иначе.

Възниква и въпросът доколко честна е победата на управляващи, които предварително са си осигурили контрола върху голяма част от медиите в страната и използват държавните ресурси като средство в предизборната кампания. Ако мислите, че това се отнася до Молдова, но не и до България, помислете и за валса на властта с Ирена Кръстева, както и опитите по служебен път социалистите да осигурят безалтернативността си, вдигайки избирателната бариера в навечерието на изборите. Ами внедряването на свои хора в опозиционните партии и създаването на псевдоалтернативи като движение "Напред", "Ред, законност и справедливост", а според някои дори и самата партия ГЕРБ?

Сигурно много хора ще възразят срещу съпоставката на Молдова с България. Да си спомним обаче, че по същия начин някога негодуваха срещу поставянето на България в една група с "изоставащата Румъния". Бяха необходими само няколко месеца управление на настоящото правителство, за да не остане и следа от изоставането на Румъния от България, а две години по-късно страната ни единствена пое ролята на "болния човек" в ЕС.