Лисабонският договор на Европейския съюз беше посрещнат първоначално с ентусиазъм, гордост и в някаква степен високомерна самоувереност. Той обещаваше по-реалистичен и разумен път напред, отколкото злощастния договор за конституцията. Мнозина дори се надяваха, че идеята за "конституционен патриотизъм" ще продължи да живее в него. Вместо това обаче Лисабонският договор донесе хаос в съюза. Кое тръгна погрешно?

Конституционният патриотизъм - концепция, развита от германските философи Долф Щернбергер и Карл Ясперс, беше предназначен да замени национализма, дискредитиран в Германия от нацисткото й минало. По същия начин, с развитието на ЕС към федеративност неговите граждани биха отхвърлили национализма, основан на етническо сродство, и биха се идентифицирали с демократичните принципи на конституцията.

Тази илюзия беше недвусмислено разбита от ирландските избиратели, така че е подходящо да си примомним, че античните гърци, които дадоха на западния свят думата "високомерие" (hubris), са я смятали за предзнаменование на трагедия, водеща до крах или "възмездие" (nemesis).

Амбициите на създателите на Лисабонския договор ли го осъдиха на провал? И дали всъщност той наистина се провали? Европейската интеграция може и да среща препятствия, но

Както каза през 1950 г. французинът Робер Шуман, един от бащите - основатели на ЕС: "Европа няма да се случи с един замах, нито пък ще се осъществи като единна и цялостна конструкция - това ще стане с конкретни постижения и най-напред чрез създаването на фактическа солидарност."

Според мнозина тази солидарност стана факт през октомври 2004 г. с подписването на Договора от Ница, очертаващ бъдеща конституция на ЕС. Но после той беше одобрен от само 18 страни, преди Франция и Холандия да го отхвърлят на своите референдуми, след което и седем други държави спряха процеса на ратификация.

Изправен пред тази ситуация, Съветът на ЕС имаше само два избора. Първият беше да запази Договора от Ница като основа на управлението на съюза. Но това би било признание за провала и би отслабило политическата динамика на европейския проект, като същевременно строго ограничи бъдещия му обхват. Втората възможност беше да се потърси компромис, какъвто се очерта с Договора от Лисабон.

Непрекъснато се повтаря, че Лисабонският договор представлява реален макар и скромен напредък на европейския проект. Ако взеле в сила, председателството на Съвета на ЕС би работило много по-стабилно, вместо да се сменя, както е сега, на всеки шест месеца. Начело на съюза би застанал европейски президент, избиран за срок от 2 години и половина. Решенията на съвета, които днес изискват единодушие, щяха да се вземат с мнозинство. "Върховният представител" на ЕС би съчетал усилията на Европейската комисия и съвета в наблюдаването на външните отношения и сигурността, а Европейският парламент би получил повече власт.

Отвъд тези значителни задачи договорът цели да направи ЕС по-демократичен. Група граждани например биха имали право да "приканят" Европейската комисия да предложи нови закони, а националните парламенти щяха да участват директно в европейското законотворчество.

Днес обаче въпреки безспорния си принос към развитието на ЕС Лисабонският договор е твърде далеч от амбицията да бъде ключ за всичко. Вместо това той е

изпълнено с протоколи, предписания и изключения.

Бившият белгийски премиер Ги Верхофстат беше прав, когато го нарече "сбирка от бележки под линия".

Междувременно с блокадата на договора и липсващата перспектива за някакъв инстуционален напредък продължава да виси най-същественият въпрос какъв тип Европа искаме.

Лисабонският договор обаче се задоволява с разчистването на пътя, но не и с отварянето на нови хоризонти. Той прехвърля на лидерите на страните членки отговорността за прилагането на различни европейски постижения и само скицира бегъл поглед върху целия потенциал на Европа. Това не е обвинение срещу ЕС, но както френският президент Никола Саркози обича да казва, не е и спасение. Политическият авторитет на държавите членки си остава двигателят на европейската политика с всичко, което това значи като координация, компромиси и преговори.

Време е политическото ръководство на ЕС да се размърда и да се върне към първоначалните постижения, които вдъхнаха живот на Лисабонския договор. Хартата за основните човешки права например беше интегрирана в документа, но ако страните не я приложат на практика, тя няма да постигне никакви конкретни резултати. Предлага се по-скоро честната, пред свободната конкуренция, но какво означава това, ако държавите не могат да се разберат как да я осъществят?

Лисабонският договор се отдалечава от много идеи, които могат да послужат като фундаменти за една европейска федеративна супердържава. Изчезването на понятия като "конституция" и "министър на външните работи" от текста на договора ясно показва, че

Юридически невъзможно е процесът да продължи без Ирландия с един нов съюз от само 26 държави. Но също толкова неправдоподобно изглежда и започването на нов кръг от институционални преговори. Европейските граждани вече са уморени от тези неща - от 1995 г.насам имаме договори от Амстердам, Ница, Рим, Лисабон, но нито един от тях не беше напълно успешен.

Някои вярват, че в края на краищата ще стигнем до компромис, ще се изнамери някоя хитрост, която да накара ирландците да отстъпят. Но това ще отнеме много време и ако новото споразумение не получи убедително одобрение от квалифицирано мнозинство, не успее да реформира комисията и отново допусне изключения в хартата на основните права, няма да разреши съществените проблеми на ЕС, нито ще предолее отчуждението на европейското обществено мнение. Може би високомерието най-накрая е донесло възмездие под формата на един съюз без хора, където договорите са изместили духа на Европа.