Какво реално се случи от 1 януари 2007 до днес от всички обещания, свързани с образованието? Наблюдавахме мълчаливо скъпоструващи и недотам ефективни реформи, станахме свидетели на учителска стачка, а за финал - един епичен и изстрадан законопроект за средното образование, за който никой не поема отговорност. А междувременно зад граница са вече 400 000 млади специалисти и 70 000 студенти. Дали някой някога е правил изчисления какво губи страната ни веднъж от вложените в образованието им средства и втори път - от пропуснатите шансове за от квалификацията им да се възползва българската администрация и икономика.

В Медицинския университет например, тъй като е "извън държавната поръчка", е необходимо да плати 5 хил. лв. Еднократно, мисли си той. Не, всяка година. За сравнение - дори в Медицинската академия на Хайделберг (европейският лидер в медицинското образование) годишната такса е двойно по-малка. Фармацевтиката ни е още по-взискателна - 6 хил. лв. на година. Добре, казва си нашият герой, това са сложни специалности, свързани с изразходване на доста консумативи. Но какво е учудването му, когато разбира, че прехвърлянето в УНСС става срещу същата сума - 5 хил. ле, а в Софийския университет - срещу "скромните" 2-3 хил. лв. Защо в никой университет на ЕС такава такса няма, а при нас има?

Оказва се, че повечето наши университети не признават взетите в други страни от ЕС изпити и в най-добрия случай трябва да държиш приравнителни, а най-често - да станеш отново кандидат-студент. Но нали уж идеята на членството в ЕС беше да има най-после единни правила и стандарти, така че да се постигне устойчива икономика, основана на знанието, чрез различни образователни системи, които обаче са съвместими? .

В крайна сметка излиза, че по-лесно и изгодно е човек да се прехвърли от български университет в западен (както много често се случва), отколкото обратното. Защото и там държавата отпуска субсидии на база приети студенти, но въпреки това няма никакъв проблем да бъдат приети и сериозен брой чужденци и то при същите условия, валидни за местните. Вероятно защото имат една "обикновена", но доста ефективна система, отчитаща движението и реалния брой на студентите във всички учебни заведения, така че когато някой прекъсне образованието си, освободеното място веднага се заема от първия чакащ. Липсата на подобна система у нас е най-големият проблем пред прозрачността и ясните правила за отпускане на държавни пари. И докато това е така, университетите ще могат безпроблемно да запазят в общата си бройка студентите, които са напуснали, така че да продължат да получават държавна субсидия, а в същото време да вземат такси за новопостъпилите.

Но има един още по-голям проблем. Докато при нас почти всеки приет завършва, на запад тенденцията е точно обратната. Значителен процент от приетите, особено в по-сложните специалности, не успяват да достигнат дори и втора година. Пресяването на кандидатите не става на входа както у нас, а в самия процес на обучение. При това положение нищо чудно, че епичната битка за признаването на българските дипломи в останалите страни продължава.

Ето защо за българския студент в чужбина е по-добре да си остане там, където е. В България явно нямат нужда от него.