Преговорите в Женева между Иран и Запада привлякоха вниманието на света. Проявената добронамереност от страна на Техeран доведе до оптимистични прогнози за решаването на проблема с ядрената му програма. Според някои Иран е направил съществен компромис, според други самото провеждане на тези преговори е победа за него. И двете твърдения пораждат съмнения. За да  се постигнат очакваните резултати, ще трябват още много усилия. Намираме се доста далеч от "началото на края". По-скоро сме в края на началото. Ядрената програма и стремежите на Иран към регионална хегемония са обективно свързани помежду си и са основен проблем за Запада. Програмата бе причина за дълги противоречия между Техеран и Вашингтон, от една страна, между Вашингтон и Москва, от друга, както и в Съвета за сигурност на ООН и Германия. Преплетените интереси на тези държави и разногласията помежду им повлияха на развитието на проблема.

Преговарящите от страна на Съвета за сигурност не желаят атомен Иран. Но те не са единни в позицията как да се реши този проблем, както и за цената, която трябва да бъде платена, за да се откаже Иран от програмата си. Телевизионните репортажи показаха усмихнатата делегацията на Иран от едната страна на масата и представителите на страните от Съвета за сигурност плюс Хавиер Солана от другата. На пръв поглед това са две противостоящи сили. Но фактически на тази маса Иран не бе сам.

Китай например подкрепя иранската позиция и се противопоставя на всяко военно решение на проблема. Това е така, защото Пекин разчита на 14 на сто от петрола на Иран, а също и да инвестира десетки милиарди долари в енергийни проекти там. Ето защо запазването на режима в Техеран е част от националните интереси на Китай. Вероятно Пекин не подкрепя идеята Иран да притежава ядрено оръжие, но не желае да подкрепи исканите от САЩ по-строги санкции срещу това. Със сигурност Китай няма да се конфронтира с Вашингтон заради Иран, но ще направи всичко по силите си да възпре евентуална американска намеса там. Така фактически конфигурацията на масата за преговори вече се променя. От друга страна, Русия представлява международния чадър на Иран. Москва има големи геополитически и икономически интереси в ислямската република.

Руснаците не само доставят оръжие там, но дори и самите съоръжения за ядрените реактори. Иран пък осигурява на Русия единствения морски излаз на богатия на петрол и газ Персийски залив. Страните са партньори по отношение на Кавказ и Средна Азия. Иран е важната карта в ръцете на Москва, която тя използва, за да ограничи ролята на САЩ по отношение на бившите съветски републики, по-специално Грузия и Украйна, както и по отношение на разширяването на НАТО. А Москва с правото си на вето държи ключа към евентуални санкции върху Иран. Тази неофиицална коалиция може да се разтури при наличието на две ситуации: промяна на режима в Иран чрез военна сила или постигане на споразумение между Техеран и Вашингтон. Тук позициите на Русия и Китай се разминават.

Подкрепата на Русия за Иран стига до предварително очертаните граници на нейните националните интереси. Ето защо поведението й при преговорите е по-центристко, между двата лагера. Съставът и на руската, и на американската делегация потвърждават теорията, че преговорите за иранската ядрена програма представляват в дълбочина преговори между Русия и САЩ. Европейските държави си имат свои представители, но ясно се вижда, че тежестта и отговорността са поети от представителя на ЕС Хавиер Солана, стар съюзник на САЩ. Преговарящите западни държави са обединени в позицията си срещу иранската ядрена програма, но също имат противоречия в детайлите. Европейците не са склонни да приемат идеята за военна намеса в Иран, някои са и против строги икономически санкции. Германия например има такъв дял във външната търговия на Иран, че автоматично се превръща в "гълъба на мира" в делегацията на Съвета за сигурност.

За разлика от Великобритания с нейните продължителни лоши отношения с Техеран. Френски фирми традиционно са определяни за изпълнители на големи инфраструктурни проекти в Иран. В преговорите обаче пратениците на Саркози подкрепят САЩ във всичко, стремейки се да изместят Великобритания като най-близък политически партньор на Вашингтон. Експерти прогнозират, че противоречията в атлантическата коалиция ще излязат наяве ако преговорите продължат по-дълго време. И може да се стигне до патова ситуация, когато дойде време за подготвените строги санкции или евентуална военна операция.

Според анализатори от първия рунд Иран излезе с няколко постижения. Първо – темата за спиране на обогатяването на уран вече не е условие за започване на преговори. Второ – от морална и логична гледна точка САЩ няма да извърши военен удар срещу Техеран, поне докато не приключат преговорите. И трето – Иран подобри международния си имидж, въпреки насилието по време на демонстрациите след президентските избори. Какво спечели САЩ от провеждането на тези преговори? Първо – изпращането на международна инспекция в атомната централа край Ком, която досега бе пазена в тайна.

Така американското обществено мнение ще възприеме идеята, че е направен пробив и че Иран е бил принуден да се съгласи, а Обама се нуждае тъкмо от това след интензивната критика на републиканците за външната си политика. Американският президент знае, че времето за приказки приключва и ще трябва да се действа. Техеран е в състояние да му помогне да излезе безпроблемно от Ирак и Афганистан, ако Вашингтон признае ролята му на регионален лидер. Това ще доведе до нормализиране на политическия живот на Ирак и Ливан, където от пет месеца не може да се състави правителство, ще прекрати разкола между палестинските организации, ще реши много от проблемите в Афганистан и ще улесни мисията на НАТО срещу талибаните.

На Обама не му остава друго, освен да избере едно от двете решения – да направи сделка с Иран или да нанесе военен удар. Пътят все още е дълъг, а изборът на ще е труден както за него, така и за целия близкоизточен регион.