През 1994 г. започнах първото си проучване на деловата етика, формираща се по време на ембаргото на ООН над онова, което бе останало от Югославия и на Гърция спрямо Македония. Бях неприятно изненадан от един общ знаменател в мнението на хората, които нарушаваха ембаргото от западната страна на границата - в Албания, Черна гора, Сърбия и Македония.

Те се оплакваха от едно и също: българските партньори са глупави, неорганизирани и на тях не може да се разчита, "а уж са от службите, от които сме и ние".

Първоначално мислех, че не става дума за особености на "българския" бизнес характер и че обяснението на това мнение очевидно е следното: ембаргото криминализира износа на горива и оръжие от България, но като внос в бивша Югославия той е абсолютно легален; съответно българските предприемачи имат високи разходи по заобикаляне на пречките, рискуват повече, страх ги е повече – от това страда ефективността на сделките.

Наистина това обяснение не съвсем добре подхождаше за оплакванията по повод сделките с Македония.

Същите оплаквания обаче се повториха от албанци, румънци и гърци спрямо българските им партньори по сделки, без връзка с ембарго и оскъпяване на сделките поради разлика в юрисдикциите.

Сетне наблюдението на външния дълг на България, развитието банките от 1989 до 1996 г., приватизацията и цялата регулаторна рамка на повторното раждане на частния бизнес в България постепенно наложи впечатлението за повтарящи се закономерности и типични извори на бизнес доверие.

Една от закономерностите на целия период на преход бе липсата на отговорност за парите на другите – независимо дали става дума за парите на спестителите в нововъзникващите банки или за парите и собствеността на данъкоплатците.

(Искам в скоби да отбележа, че българският опит много ясно показва, че държавна собственост на практика не съществува: налице са емпирично установими права на контрол и разпореждане от страна на избрани или назначени бюрократи, на които в България е дадена относително голяма свобода, при оскъпени – поради ограничения за достъп до информация - разходи на обществото за контрол.)

През периода от началото на май 1989 г. до повторната приватизацията на банките и въвеждането на ред във фиска, т.е. до около 2000 г. тази свобода на разполагането с парите на другите ярко изпъкваше на фона липсата на свобода на разполагане със собствените средства и собственост.

През цялото време ме мъчеше въпроса как и защо се получава така, и кой печели от създалото се разпределение на стопанки възможности.

Книгите на Христо Христов – и "Тайните фалити на комунизма", и "Империята на задграничните фирми" – са един уникален опит за намирането на документални обяснения на текущите стопански и политически дадености, но също и на артикулирането на потвърждения за теоретико-философските хипотези.

Особеното на подхода на Христо като автор е в това, че той разрушава монопола върху записите за това кой, как и по кое време е разполагал с парите на другите. Понякога той правеше това с помощта на Програма "Достъп до информация", но сам избира темите, по чийто повод разгражда този монопол.

Монументалните стопански нещастия – ако не са свързани с война и природни бедствия – са плод на институции и обичаи, които пречат на споделящите ги общества да създават благосъстояние (казано просто - да живеят добре) за дълги периоди от време.

Ще се спра само на някои от тези нещастия, сполетели България в близкото минало и демаскирани от тези две книги, особено от "Империята на задграничните дружества".

Едно от нещастията, обяснени от книгата на Христо, е формирането на каста облагодетелствани от стопанските развития в България от последните години на комунизма. Тъй като предприемачеството е криминализирано, работата в нормални пазарни условия е възможна извън страната. Но само за избрани индивиди, с привилегировано положение отвъд забраните валидни за останалите граждани. (За тези последните полето на стопанската свобода е запазено на територията на сивата икономика.)

Друга част от нещастията на българската икономика се корени в наложения от тази малка група облагодетелствани модел на стопанско въображение. Тези индивиди, разполагали с чужди пари през периода след 1960-те години, са дълбоко убедени, че при капитализма става дума за грабеж от другите. Когато комунизмът и централното планиране се разпадът, те са онези, които знаят как да грабят. Този модел на стопанско въображение и досега мъчи българската стопанска етика и обществен живот, законите, политиката и структурата на правораздаването донякъде стихийно, донякъде нарочно са се формирали така, че да съдействат на грабежа с политическа протекция.

Друго основно нещастие, обяснено от книгите на Христо, е вярата във всесилието и стопанската ефективност на държавата и съответно на нейните "веществени придатъци". Нито една от митологемите не издържа на документалната критика. Ето за какво става дума:

45 години обратна селекция, основана само на качества лоялност към БКП и СССР е довела до пълна нескопосаност на официалните комунистически "предприемачи"; (оттук и недоволството на техните партньори от съседните страни, оттук и необходимостта от политическа и законова защита на техните деяния и персони); това, разбира се, не означава, че няма примери на успех или дори може би добросъвестност, но те са лични достижения, изключения от битуващия възглед, който оправдава, романизира и възхвалява грабителя;

През годините на комунизма няма примери за ефективност, а е налице дълга серия провали, съответно няма основания за национална стопанска гордост нито в енергетиката, нито в карите, нито в електрониката, нито в производството на чушки и домати; външният държавен дълг, който нищо не подозиращите граждани плащат вече двадесет години, е резултат от този низ от провали;

Българските държавни органи и избрани от тях държавни и приятелски компании никога не са могли да допринесат нито за по-добър износ, нито за по-добри инвестиции, нито за по-добро разпределение на средствата на български и чужди данъкоплатци; вярата, че това е възможно, се поддържа от непрочитането на стопанска история на 45-годишното управление на БКП.

Не на последно място е фундаменталното нещастие, че преобладаващите бизнес етика и въображение са онази, която оправдават оптимистичния възглед за миналото, но не откриват перспективи за нормална увереност в бъдещето, така характерни предприемачеството и поддържането на стремежа към по-добър живот.

Преди две-три седмици студентите от клуба на Института за пазарна икономика попитаха Левон Хампарцумян защо техните професори им четат толкова много безсмислици по повод ролята на държавата в стопанството. Той им отговори нещо от рода: "за да разберете каква икономика е заседнала в главите на много от професорите по икономика, четете книгите на Христо Христов".

Мисля, че и аз мога да дам същата препоръка на четящата публика.