90 години от Ньойския мирен договор
Според съвременниците на онези събития, Първата световна война, в която България влиза, за да защити и обедини българите, останали под чужда власт, донася "дълбока покруса", "попарва националните надежди", "разсича като с меч" националното битие, "обрича хиляди българи извън пределите на държавата на неописуеми страдания". Всички подобни оценки са пряко свързани с възприемането и осмислянето на наложения на победена България Ньойски мирен договор.
Действително, подписаният на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие "Ньои сюр Сен" мирен договор между България и съюзените и сдружени сили- победителки във войната, може да бъде характеризиран по всякакъв начин, но не и като справедлив. Нещо повече, той може да бъде разглеждан като един от ярките примери за незачитане правата на народите, за пълно несъобразяване с етнически, териториални и исторически фактори.
Деветдесет години по-късно оценката за него мъчно може да бъде променена, особено ако се отчете неговото дълготрайно влияние върху междубалканските отношения.
Това, което става в Ньой, е израз на пълно пренебрежение на чуждото мнение, налагане на волята на великите сили победителки и на техните балкански съюзници над лишената от възможността не само да се защити, но и да изрази своите позиции пред международната общественост България. Опитите за изразяване на българската позиция се посрещат фактически без каквото и да е реално обсъждане.
Над страната е издадена присъда
гарнирана с някои съмнителни обещания за защита на правата на българските малцинства, останали в пределите на други бълкански държави.
Както от тогавашна, така и от днешна гледна точка мирният договор нанася изключително силен удар върху българските национални интереси. Той има тежки последици в териториално, демографско, стопанско, международно, политическо, социално и психологическо отношение. Няма сфера от живота на страната, която да не е засегната от него.
От България са откъснати 11 278 кв.километра територии. Към Сърбия са присъединени територии в Трънско, Знеполско, Кулско, Кюстендилско (т.нар.западни покрайнини) и Струмишко. Потвърдено е присъединяването на Южна Добруджа към Румъния (осъществено за първи път като резултат от катастрофалната за българите Междусъюзническа или Втора балканска война от 1913 г.). Беломорска Тракия е отнета от България и малко по-късно присъединена към Гърция.
Наложени са тежки финансови репарации – 2 250 милиона златни франка, които трябва да се платят в срок от 37 години. На Сърбия трябва да се предоставят в рамките на 5 години по 50 хиляди тона въглища ежегодно. На трите балкански държави победителки - Румъния, Гърция и Сърбия, трябва да се предадат 70 хиляди глави добитък. Същевременно са въведени драстични ограничения на числените сили на армията, поставена е забрана за развитие на определени родове войски, страната е на практика разоръжена.
Пред реална заплаха се оказва самото съществуване на България
в условията на изключително враждебно и агресивно обкръжение от държави победителки.
Договорът при това не съдържа реални гаранции за малцинствата, нито за българските икономически интереси. Неговите клаузи изправят компактни маси българско население пред жестокия избор – да загубят своята идентичност, оставайки под чужда власт, или да напуснат завинаги родните си места и да се преселят в България. Така се поражда българският бежански въпрос, съпътстван с огромни стопански трудности за страната.
Ньойският мирен договор е едно от малкото събития, което между двете световни войни среща
единодушна оценка от страна на всички политически сили вътре в страната
Управляващи, политическа класа, интелигенция, обществото като цяло възприемат "Ньой" като чудовищна неправда. Решенията от парижкото предградие слагат край на десетилетните усилия на българската държава и общество за обединение на българите в техните етнически граници. Управляващи и народ се оказват измамени с всички решения, произтичащи от договора.
Пряко следствие от тази шокова за българското общество ситуация е разколебаването на доверието в принципите на международен живот, в справедливостта на световното устройство. Появява се силно изразено недоверие към великите сили - победителки във войната.
След Ньой започва процес на вглеждане в дотогавашното българско развитие. Пораждат се съмнения в провежданата от страната дългосрочна външнополитическа стратегия.
Създават се
благоприятни условия за радикализиране на някои политически възгледи
Чувството на недоволство, безперспективност и отчаяние, обхванало буквално цялото общество, подхранва радикални представи за промени в политическата система. И става важен елемент от пропагандата и на левицата, и на крайната десница срещу управляващите и срещу международния ред.
Идейната и психологическа криза засилват недоверието в демократичните принципи и водят до постепенно отстъпление на значителни обществени маси от дотогавашните разбирания за свободна инициатива, партийно-парламентарен живот и демократично държавно устройство.
Крахът на националния идеал и отчаянието улесняват установяването на авторитарни режими, а в България дават психологическата основа за българското ориентиране към съюз с хитлерова Германия. Няма да е преувеличено твърдението, че Ньой трасира българския път към Тристранния пакт и предопределя поведението на България в навечерието на Втората световна война.
Оценявайки от днешна гледна точка събития от преди близо един век, трябва да изтъкнем и два, често пренебрегвани момента.
Първият е, че все пак има и съчувствие към българската кауза, изразявано не само от политици и общественици от САЩ и неутралните държави, но и сред отделни политици и интелектуалци от страните победителки. Нещо повече, с времето все повече европейски политици достигат до констатацията, че стореното в Ньой представлява несъответстващо на реалностите наказание за България, което жестоко погазва българските национални интереси. На междувоенните европейски политици обаче така и не достига политическа воля за обезсилване на несправедливите клаузи.
Вторият момент е свързан с вътрешно-българските причини, довели до националната покруса. Историческата обективност изисква да се посочат такива характеристики на националното развитие като липса на действащо обществено мнение, стремително хвърляне към висока цел при сравнително ниска политическа култура, слаби демократични механизми в обществото, неспособна и ограничена дипломация, отсъствие на обществен контрол над политическите решения, фатално засилване на ръководната роля на цар Фердинанд в българската дипломация.
Вътрешно-българските причини обаче не променят оценката за самата същност на Ньойския договор. Видян от 90-годишна дистанция, той си остава акт, който не успява да разреши нито един от маркираните в него проблеми, а поражда нови, създавайки междубалканско напрежение и обричайки на страдания големи маси от хора, като ги лишава от идентичност или ги запокитва далеч от родните им места.
Ако от историята могат да се извлекат поуки, нещо, което много наблюдатели отричат, събития като Ньойския мирен договор трябва да бъдат постоянно припомняни.
*Авторът е доктор по нова история в Института по история на БАН