Деятелността на българското правителство доста напомня за съпътстващата програма около голям футболен мач: задъханата и запотена звезда на отбора грее по всички телевизори и говори гръмки баналности, а някъде отзад полицията преследва футболните хулигани, бие ги с палки и ги копчае с белезници. Народът се радва. И сякаш никого не го е еня, че има далеч по-важни неща от футбола.

Българският министър на външните работи Николай Младенов дава надежди и на онези, които се отегчават от футбола, защото смятат политиката за по-сериозно занимание. За разлика от неколцина свои колеги по кабинета, които се държат неадекватно, влизат в нелепи спорове или се заплитат в противоречия, но през цялото време са в лъча на прожектора, Младенов започна работата си като външен министър сравнително безшумно, затова пък по най-правилната дестинация.

В рязък контраст със старта на други български външни министри, които обикновено ги влече към бляскавия дипломатически паркет я в Брюксел, я във Вашингтон, Париж или Берлин, Младенов тръгна по ожуления и напукан цимент из околните столици, за да изяснява десетилетни недоразумения, да успокоява и нормализира.

Тъкмо европейската нормалност описва най-точно контурите на неговата външнополитическа концепция: отказ от глуповати исторически претенции, диалог със съседите, съгласувана крачка към по-добро и общо европейско бъдеще. Най-отчетливо и ясно Младенов формулира своята философия на фона на кресливите призиви, които отправя една безнадеждно демодирана и вече маргинализирана четирибуквена политическа сила.

Българските интереси ще бъдат най-добре осъществени, ако съседите също влязат в ЕС, на няколко пъти каза министърът, отхвърляйки малоумните предложения да се поставят условия за членството на Македония или Турция в ЕС. Такава позиция не му създава само фенове в България – и Младенов сигурно го знае.

Същото важи и за други негови балкански възгледи, които радикално нарушават нормата на популисткото говорене в България. Използвайки смокиновото листо на реториката, той на практика се присъедини към всички реалисти, признаващи безусловно македонския език и съвсем ясно подкрепи Скопие в спора за името. По въпроса за така наречените малцинства българският външен министър също демонстрира здрав политически гръбнак.

В момент, когато в Румъния, в Унгария, в Хърватия и другаде из Средна Европа мнозина се изкушават да инструментализират "своите" малцинства у съседите, Младенов стриктно се придържа към европейските реалности. Всъщност, ако събере сили да се откаже и от манипулативния термин "Западни покрайнини", министърът окончателно ще окръгли позицията си. А най-добре да остави безпортфейлния си колега да се занимава и занапред с имагинерните милиони българи зад граница.