Европа продължава да е епицентър на второто действие на глобалната финансова криза, която сега мутира в криза на държавните дългове в еврозоната. Как се стигна дотук, след като - поне на хартия - всички проблеми изглеждаха разрешени по време на извънредната среща на ЕС на върха през май? Тогава беше създаден Европейският фонд за финансова стабилност (EFSF) и бе гарантирано запълването му с почти 1 трилион долара.

След това тези майски обещания бяха конкретизирани. В Люксембург бе регистриран специален фонд (SPV), който вече може да разчита на стотици милиарди евро под формата на гаранции от отделните страни.

Ако се използват всичките обещани ресурси (750 млрд. евро, включително финансиране от МВФ), то Европейският съюз ще може напълно да рефинансира всички затруднени държави (Португалия, Испания и Ирландия) в продължение на няколко години. Освен това ЕЦБ демонстрира желание да изкупува правителствени (и частни) облигации, когато прецени, че е нарушено функционирането на пазара.

Спредовете по испанските държавни облигации продължават да се покачват и сега са по-високи в сравнение с времето преди създаването на фонда за финансова стабилност. Налице са и тревожни сигнали за напрежение на междубанковия пазар, тъй като все повече банки - следвайки слабото възстановяване на доверието в стабилността на системата - предпочитат да депозират парите си в ЕЦБ, вместо да ги отпускат на други банки.

Обяснението за всичко това е елементарно: проблемите, изострящи кризата (нестабилното състояние на гръцките публични финанси и на испанския имотен сектор), не са разрешени, макар че би трябвало в общоевропейски контекст справянето с тях да е безпроблемно. Гърция представлява около 2% от икономиката на еврозоната и дори да спре плащанията по външния си публичен дълг и да бъдат покрити едва 50% от загубите, то щетите ще са за около 150 млрд. евро, или едва 1.5% от БВП на зоната с единна европейска валута.

Проблемите в Испания вероятно биха били по-големи, макар че официалните изчисления за загубите в испанската банкова система да са за едва 100 млрд. евро. Реалният проблем в Испания е на съвсем друго място - експозицията на френски, германски и други банки към испанския имотен сектор.

Много кредити за испанските строителни предприемачи ще трябва да бъдат отписани.

Но дори и при този най-лош сценарий комбинираните загуби за испанските и други банки от имотния сектор в Испания не би трябвало да надхвърлят 300 млрд. евро, или около 3% от БВП на Европейския съюз.

Ето защо реалният въпрос е защо иначе подлежащи на управление проблеми в европейската периферия парализират банковата система на цялата еврозона. В края на краищата никой не очаква банковата система на САЩ да рухне само защото е имало имотен балон в Калифорния или пък щатът Мичиган (с размерите на Гърция) евентуално спре да плаща дълговете си.

Официално Гърция няма проблем с плащането на заемите си и напълно се изключва преструктуриране на публичния й дълт. Също така в Испания официалната линия е, че местният банков сектор е с добра капитализация.

Първият принцип за справяне с турбуленцията на финансовите пазари би трябвало да е признаването на истината и на размера на проблемите, с които трябва да се справим. Опитът с Гърция показа, че претенциите, че няма проблеми, само водят до навиване на самозадвижваща се спирала от растящи рискови премии и топящо се доверие.

В този смисъл публикуването на резултатите от стрес тестовете на 100-те най-големи банки в ЕС, обещано за края на юли, е стъпка в правилната посока.

Но налице е и втора - и то по-тревожна - причина за безпокойството на финансовите пазари. Става дума за недостатъчната капитализация на огромна част от европейската банкова система. Според статистиката на ЕЦБ банките в еврозоната имат по около 20 евро задължения (включително междубанков дълг) срещу всяко евро капитал или резерви. Това означава, че срещу всяка загуба на едно евро в капитала на някоя банка ще изскочат около 20 евро проблемен дълг.

Дори и най-лошият сценарий за Гърция и Испания прогнозира загуби от не повече от 450 млрд. евро.

Средствата, мобилизирани дотук за Фонда за финансова стабилност EFSF (750 млрд. евро), би трябвало да са достатъчни за посрещането на всичко това - при условие че тези потенциални загуби са ясно идентифицирани и са определени фондовете за справянето с тях.

Вместо това европейските средства ще бъдат използвани само за подпомагане на правителствата, които на свой ред се нуждаят от пари за спасяване на своите банки. Но като имаме предвид съотношението 20:1 между задължения и капитали в банковия сектор, този подход означава, че финансирането на подобни изисквания ще стане астрономично.

В сравнение със сметката от 450 млрд. евро запазването в тайна и размиването на потенциалните загуби ще изисква 9 трилиона евро гаранции по дългове, за да се гарантира стабилността на банковата система на еврозоната.

Казано накратко, подробният стрес тест на банките в еврозоната (последван от задължителна

рекапитализация) ще изисква много по-малко публични средства, отколкото ако се продължи с разширяването на тоталните гаранции за абсолютно всички.

За съжаление политиците на континента два пъти си позволиха да бъдат подведени от политически удобни гледни точки към кризата - първо, през 2007-2008 г., когато твърдяха, че финансовите проблеми са дошли от САЩ, а днес - като обвиняват безотгговорната фискална политика на южните държави от еврозоната.

Истинският проблем е, че банковата система на Европейския съюз е толкова слабо капитализирана, че не може да си позволи никакви загуби, а в същото време е толкова взаимно обвързана, че проблемите на една държава бързо поставят в риск цялата система. Докато не се заемем решително с проблемите с балансите на банките, финансовите пазари ще останат изправени на нокти.

*Даниел Грос е директор на Центъра за европейски политически изследвания. Текстът е предоставен от Project Syndicate.