В западната част на Европа, същата, която бившият американски министър на отбраната Доналд Ръмсфелд язвително нарече "Стара Европа", почти всяко правителство е затънало в тежки политически проблеми. Може би единственото изключение засега е новото коалиционно правителство във Великобритания. Рейтингите на лидерите на големите държави от ЕС - Никола Саркози във Франция, Силвио Берлускони в Италия, Ангела Меркел в Германия и Хосе Луис Родригес Сапатеро в Испания - се движат около 25-те процента и надолу.

И независимо дали са консерватори като Саркози, християндемократи като Меркел, десни популисти като Берлускони или социалисти като Сапатеро, политическата им принадлежност, изглежда, няма никакво значение.

Днешната ситуация е такава, че

Защо се стигна дотук? Икономическата криза е най-очевидното обяснение, разбира се, но то е и твърде очевидно.

Преди две години, когато вълните на шока от спукването на балона на пазара на недвижими имоти в Щатите достигнаха и европейските брегове, същите тези лидери реагираха толкова светкавично и енергично, че бързо натрупаха популярност, поне за определен период от време. Парадоксалното е, че в началото финансовата криза като че ли беше по-благосклонна към консервативните и пропазарно ориентирани лидери, които изглеждаха в по-адекватна позиция да спасят икономиките си в сравнение с тази на социалистите.

Но днес това вече не е така. Поне според социологическите проучвания в цяла Европа

с който страни като Франция, Белгия и Холандия трябва да се съобразяват.

На икономическата стагнация започна да не й се вижда краят. Работните места са все по-малко, а бъдещето – все по-мрачно. Кризата в Гърция се превърна в драма за цялата еврозона. На общата валута се гледа с недоверие. В дъното на сондажите на общественото мнение дори се прокрадват мнения, че страните трябва да си върнат старите национални валути. А това естествено би направило ситуацията още по-неспасяема, при положение че дълговете на страните членки са в евро. А да напуснеш еврозоната би означавало само още повече дългове.

Това, какво прави този отчайващ икономически пейзаж още по-отчайващ, е поразителната неспособност на европейските лидери да обяснят на гражданите какво се е случило и се случва в момента. И наистина мисля, че това е част от причината за падащите им рейтинги. Те дори

Да вземем еврото: нито един държавен ръководител не е успял да представи убедителна и рационална теза в полза на еврозоната, за да се противопостави на все по-задълбочаващата се несигурност около общата валута. Или пък публичните разходи: всички европейски лидери сега твърдо поддържат политика на съкращаването им, а само преди две години същите, включително Ангела Меркел, известна като най-верния стожер на бюджета, твърдяха, че по-големите разходи ще осигурят "кейнсианско" излизане от кризата.

И защо се получи този обрат? Хората в Европа разбраха, че програмите за финансово стимулиране за 2008-2009 г., които трябваше да предотвратят задълбочаването на кризата, всъщност

И политиците, които не обичат да признават грешките си, днес не могат или не искат да обяснят защо сега трябва да се съкращават публичните разходи. Ситуацията започва да изглежда още по-зле, когато те не могат да свържат и спорадичните си идеи за "реформи" – например за да се постигне по-нисък бюджетен дефицит – с някаква по-конкретна икономическа картина. Пример за това е опитът на Саркози да увеличи възрастовата граница за пенсиониране от 60 на 62 години. Синдикатите веднага се надигнаха, което, в крайна сметка, е работата им. А хората изобщо не разбраха каква е връзката между пенсионната възраст и кризата.

Истината, която политиците  (засега с изключение на Дейвид Камерън) не искат да признаят, е, че блатото, в което е затънала Западна Европа, е различно от това на САЩ. "Старата Европа" се намира насред сурова и упорита

 Щедрите пенсии, помощите за безработни, здравните осигуровки и всички останали социални програми, които правеха Европа комфортно място за живеене, бяха придобити по време на икономически и демографски подем. Днес, след едно поколение на икономическа и демографска стагнация, социалната държава може да бъде финансирана само чрез натрупване на публични дългове. Финансовите пазари, стреснати от глобалната криза, ще спрат да поддържат днешната ситуация, която може да се сравни с тази на Потьомкин. В нея социалните придобивки се превърнаха в куха фасада, подпирана от дефицити. В такъв момент

То трябва да обясни защо еврото остава най-добрата защита срещу инфлацията, която е най-опасната социална злина. Както и защо правителствените стимули няма да проработят и така или иначе не са осигурили стабилен растеж. И също - защо трябва да бъде постигнат един нов баланс между социалната и икономическата динамика, базиран върху по-ниски публични дългове и повече частни инвестиции.

Едно подобно обяснение, особено ако е ясно формулирано, ще бъде разбрано и може да бъде подкрепено от мнозина, ако не и от всички. Най-малкото ще придаде последователност и здрав разум в действията на политиците, а тези, които са срещу този нов баланс – като марксистите и популистите –  ще бъдат заставени да се конкурират с нови идеи за бъдещето.

Дали едно такова ясно говорене би направило европейските лидери по-популярни? Може би да, може би не. Но със сигурност  ще започнат  да изглеждат по-легитимни, дори в очите на противниците си.

* Авторът е френски философ и икономист, автор на книгата "Икономическата наука не лъже" (Economics Does Not Lie). Текстът е предоставен  от Project-syndicate.