Минаха две години от началото на кризата, а ние тепърва осъзнаваме каква е реалната й цена. Андрю Халдийн от централната банка на Великобритания изчислява, че загубите ще достигнат 100% от световния брутен вътрешен продукт (БВП). На пръв поглед тази оценка може да изглежда изключително висока, но всъщност е доста консервативна.

Тя е базирана на схващането, че само едно тримесечие от първоначалния шок е довело до спад на производството. Според повечето черногледи анализатори обаче целият шок произвежда спад, което означава, че загубите могат да са два или три пъти по-големи.

Световният БВП за една година е 60 трилиона  долара. Тези пари се равняват на помощта за развиващите се държави в продължения на 5 века. С тях могат да се построят 10 млрд. класни стаи в африкански села. Цената на кризата не се изчислява върху директните разходи на правителствата (общият размер на спасителните пакети за банките е доста по-малък).

който ни задължава да мислим за превенция на кризите в бъдеще.

Приемаме, че при липса на адекватни мерки за превенция подобна криза се появява на всеки 50 години (грубо, но невероятно твърдение). В този случай би било разумно жителите на света да плащат застрахователна премия, с която да се събират по 2% от БВП на година (100%/50 години). Честотата на кризите може да бъде намалена и като се принудят банките да разчитат повече на собствен капитал и по-малко на дълг.

По този начин те ще могат да понасят големи загуби, без да фалират, и затова тази мярка се обсъжда от регулаторите по целия свят. Бордът за финансова стабилност и Базелският комитет наскоро представиха доклади, в които е прогнозиран дългосрочният ефект от подобни действия.

Според първия документ увеличението на собствения капитал с един процентен пункт би понижило вероятността от поява на финансови кризи с една трета. Лихвите обаче биха нараснали с 13 базисни пункта, тъй като набирането на капитал е по-скъпо от продажбата на дълг.

С други думи, лихвата по кредитите ще се увеличи примерно от 4% на 4.13%, а вследствие от това кризите, водещи до 100% загуба на БВП, ще се появяват на всеки 75, а не 50 години. Подобно незначително увеличение ще принуди малцина банкови клиенти да търсят алтернативни източници на финансиране, без това да оказва значителен ефект върху националните бюджети.

Поразително е, че регулацията може

В други сфери управлението на публичните финанси изисква много скъпи предпазни мерки. Но достатъчно разсъждения в дългосрочен план. Наболелият въпрос в момента е дали изискването за по-високи резерви ще увеличи значително краткосрочните разходи на банките (което може да предизвика рязък ръст на лихвите и спад на кредитирането).

Защото допълнителен спад в отпускането на заеми ще забави икономическото възстановяване и затова трябва да се обмисли внимателно периодът за налагане на промените.

Според втория доклад увеличение на капитала с 1 процентен пункт за период от 4 години ще понижи БВП с около 0.2%. Имайки предвид, че се говори за повишение с 3 процентни пункта, общият ефект ще е спад от 0.6%. В доклада обаче има много неясни моменти. Според него увеличението на собствения капитал ще има много по-голям ефект в САЩ, отколкото в еврозоната, която зависи повече на банково кредитиране.

Освен това според авторите част от шока може да се преодолее с помощта на паричната политика. Това обаче не важи за държавите, в които лихвите вече са близки до нула, или за европейския валутен съюз, където регулациите могат да са различни за отделните членки, но паричната политика е единна.

И така - въздействието на новите регулации върху държави с проблемно  капитализирани банки може да бъде четири или пет пъти по-голямо. Размерът отново изглежда незначителен, но не и с оглед на малките перспективи за растеж в развития свят. Спъването на растежа в този момент може да доведе до продължителна стагнация и

Трудният достъп до кредитиране ще окаже негативен ефект върху развиващите се компании, понижавайки постепенно потенциала за растеж.

Всичко казано досега не означава, че регулациите не трябва да бъдат затягани. Подходящото време за това обаче е от съществено значение. Политиците не трябва да комбинират регулаторен с фискален шок. Затова срокът за налагане на новите изисквания трябва да е по-далеч.

Понижаването на вероятността от финансови кризи понякога е свързано с огромни разходи, така че не всички действия в тази посока си струват. За политиците проблемът дали следващата криза ще е след 50 или 75 години е второстепенен. Затова регулаторните реформи трябва да бъдат създадени с минимални краткосрочни разходи.