Така наречената криза на еврото обикновено се разглежда най-вече като валутна, но тя е също дългова и дори банкова. Сложността на ситуацията създаде объркване, а то има политически последици.

Действително Европа преживява не само икономическа и финансова криза, но като резултат от тях е застрашена и от политическа. Различните страни членки предприеха различни политики, в някои случаи диаметрално противоположни, които отразяват техните възгледи, а не националните им интереси. Този сблъсък на възприятията

Решението на кризата, което Европа възприе, е продиктувано от Германия, чийто държавен кредит е необходим за изпълнението му. Възможностите на Франция да повлияе са ограничени, тъй като тя е зависима от съюза си с Германия за поддържане на най-високия кредитен рейтинг - ААА.

Германия обвинява за кризата държавите, които изгубиха конкурентност и оставиха дълговете си да се трупат, и поставя цялата тежест от необходимата корекция върху държавите длъжници. По този начин обаче се игнорира големият принос на самия Берлин за валутната и банковата, а дори и за дълговата криза.

Създаването на еврото имаше за цел да доведе до сходство между икономиките от валутния съюз. Вместо това то увеличи различията. Европейската централна банка третираше дълга на страните - членки на еврозоната, като безрисков актив и приемаше държавните им облигации (като обезпечение срещу кредити) при равни условия. За да покрият изискванията й за ликвидност, банките, които бяха принудени да държат безрискови активи, се насочиха към по-слабите членки в търсене на по-висока възвращаемост.

Така се понижиха лихвените проценти по облигациите на т.нар. държави PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания)

В действителност Берлин подпомагаше финансово задлъжнелите членки на съюза в опит да защити собствената си банкова система. Ирландия например натрупа огромните си дългове, тъй като беше принудена от европейските институции да национализира банките си, за да запази платежоспособността им. Тъй като договореностите за защита на финансовата система, които Германия наложи, третират държавния дълг като свещен, страните дебитори поемат цялата тежест на кризата.

Ситуацията напомня на международната банкова криза от 1982 г., когато Световната банка и Международният валутен фонд отпускаха на държавите достатъчно средства, за да обслужват задълженията си, докато банките натрупаха значителни резерви и размениха лошите си кредити за брейди облигации през 1989 г. Това доведе до "изгубеното десетилетие" за икономиките от Латинска Америка. Настоящите споразумения наказват задлъжнелите държави дори повече, тъй като те ще трябва да плащат високи рискови премии дори след 2013 г.

Има нещо непоследователно в решението отново да се спаси банковата система, а след това да се "наказват" държателите на държавни облигации чрез налагането на колективни клаузи след 2013 г. (Държавните глави от еврозоната решиха облигациите, емитирани в съюза след 2013 г., да съдържат клаузи, които принуждават частните инвеститори да поемат част от тежестта при преструктуриране на държавни дългови книжа.)

Условията за увеличаване на конкурентността, изискани от Германия, ще бъдат наложени при неравни условия. Те ще поставят държавите с дефицити в неизгодна позиция, която може да повлече дори Испания, която навлезе в еврокризата с по-малък дълг от този на Германия. Като резултат от това Европейският съюз ще премине през нещо много по-лошо от "изгубено десетилетие".

като държавите, отчитащи излишък, ще се движат напред, а тези с дефицити ще бъдат забавени от огромните си задължения.

Германия налага тези споразумения в условията на огромен вътрешен натиск, но германците не знаят цялата истина и затова са объркани. Тъй като правилата, които бяха одобрени на срещата на лидерите в края на миналата седмица, ще увеличат различията в Европа. Това ще доведе до негодувание, което ще застраши политическото единство.

Нужни са две фундаментални изменения. Първо, Европейският фонд за финансова стабилност трябва да подпомага и банковата система, а не само държавите от общността. Това ще позволи евентуално преструктуриране на облигации, без да се стига до нова банкова криза. Въпреки тази допълнителна функция размерът на спасителния механизъм може да остане същият, тъй като ресурсът, използван за рекапитализация или ликвидация на банки, ще намали този, необходим за подпомагане на правителствата.

и да се изнесе на европейско равнище. Това би било фундаментално подобрение, което ще възстанови доверието. Освен това по този начин германците ще осъзнаят реалната цел на спасителните операции.

Второ, трябва да се създадат равни условия за всички. За да се постигне това, трябва да се премахне рисковата премия на страните, за които се отнасят новите правила. Това може да бъде постигнато, като основната част от държавния им дълг се трансформира в еврооблигации. Индивидуалните държави ще емитират облигации с включени колективни клаузи, плащайки рискова премия, равняваща се на количеството дълг над границата, наложена от маастрихтските критерии (60% от БВП).

Първата стъпка може да бъде предприета веднага, но втората трябва да почака, тъй като германското общество все още е далеч от приемането й. Това обаче е необходимо условие за поставяне на членките на еврозоната при равни условия.

Европейският съюз беше построен стъпка по стъпка, като архитектите му знаеха предварително, че всяка от тях е недостатъчна и трябва да се предприемат други. Те бяха изпълнени и с увереност, че когато се наложи да бъде поправен някой недостатък, ще е налице и необходимата политическа воля за целта.

Този път обаче разделението на Европа освен политическото единство

Ето защо е необходимо следващата стъпка за европейска интеграция да бъде ясно назована заедно с налагането на кризисния механизъм. В противен случай държавите, отчитащи дефицити, няма да имат надежда, че ще преодолеят трудностите си, колкото и усърдно да работят за това.