Няма и десет години оттогава: през януари 2003 военният министър на САЩ Доналд Ръмсфелд изрича прословутата реплика за "стара Европа", отправена главно към Франция и Германия, които не желаят да се включат в предстоящата война срещу Саддам. Понятието е иронично, Ръмсфелд подиграва "охранените котараци" и сипе похвали за новите източноевропейски съюзници.

По това време зад кормилото на евромотора стои тандемът Ширак-Шрьодер, които се изживяват като пацифисти, а във Великобритания Блеър се опитва да бъде мост между Европа и Америка подобно на двуликия Янус по сравнението на Тимоти Г. Аш. Тогава България се включи в "коалицията на желаещите", с което си спечели адмирации от американците и критики от "старите" европейци.

Осем години по-късно картината изглежда коренно различно. В арабския свят бушуват революции, които помитат режими, доскоро изглеждали като вечни. Не особено ентусиазирано западните държави предприеха въздушни удари срещу режима на Кадафи, но видимо се пазят от затъване в поредната заплетена и продължителна близкоизточна война - на фона на унищожителното земетресение в Япония и атомната криза във Фукушима, в добавка към финансовите проблеми в еврозоната.

Усещането на Стария континент за това наслагване вероятно е като за

Като следствие от това доскорошният френско-германски мотор забуксува. Френският президент Саркози инициира заедно с британския премиер Камерън резолюцията на Съвета за сигурност, даваща мандат за бомбардировки над Либия. Меркел обаче се въздържа при гласуването и не включи Германия в операция "Зората на Одисеята", пращайки я в отбора на Китай и Русия.

Още един разрив беляза Franco-Alemania. Притисната от решаващите местни избори в няколко провинции, канцлерът наложи мораториум върху използването на ядрената енергетика и спря 7-те най-стари АЕЦ в страната. Саркози пък най-спокойно заяви, че Париж ще продължава да разчита на ядрените централи.

Какво се крие под повърхността на това разединение? Според коментатора от в. "Ди цайт" Йозеф Йофе сега  Париж и Берлин предлагат

Познатите досегашни търкания не се свеждаха до "да" или "не", а до "повече" или "по-малко". След Бенгази и Фукушима обаче различията  придобиха по-категорична форма. Париж развива концепцията "Европа плюс" - общност, която при нужда може да покаже и зъбите си. Според Саркози Старият континент трябва да бъде стратегически актьор на глобалната сцена, който да действа съвместно с Америка само когато се налага.

Тази позиция допада и на американския президент Обама, който от началото на "Зората на Одисеята" дава ясно да се разбере, че Европа по-скоро сама трябва да се оправя с арабските бунтове. "Товарът не би трябвало да се поема само от САЩ", посочи Обама в словото си миналата седмица за Либия и малко по-късно Вашингтон се оттегли от пряката военна операция.

Разбира се, във войнствената поза на Саркози има и голяма доза вътрешнополитически опортюнизъм. Подкрепата за ударите срещу Кадафи наред с неотстъпчивостта в поддръжката на ядрената енергетика засега помпат рейтинга му.

Година преди президентските избори през 2012 г. одобрението за френския президент се беше сринало драматично, но либийската кампания закърпи положението. "На французите много им харесва президентът им да се държи като политик, влияещ върху съдбините на света", цитира в. "Гардиън" анонимен френски дипломат.

Доста по-сложна и противоречива е ситуацията в Германия, независимо че я определят същите вътрешнополитически мотиви, свързани с избори. Години наред във федералната република спореха "атлантици" срещу "голисти": първите искаха по-тесни връзки с Америка, докато вторите смятаха Париж за по-важния партньор.

В сегашното френско поведение германците виждат идеята за модерната национална държава - силна навън и вътре, динамично развиваща се, способна на ефектни жестове. И понеже по ред причини Германия не може бъде подобна държава, тя трескаво търси нова външнополитическа роля.

След гласуването в ООН външният министър Вестервеле (който междувременно сдаде лидерския пост в партията си) обясни въздържането с думите: "Берлин не трябва винаги да е на страната на традиционните си съюзници, а може да търси нови партньори по целия свят."

Мнозина го разтълкуваха като край на т.нар. Westbindung (обвързването със Запада, залегнало в основите на западногерманската външна политика), други провидяха дори заплаха за държавната парадигма. Бившият американски "ястреб" Ръмсфелд омаловажи страстите около германската позиция. "Чух я и не бих казал, че е нещо ново", каза той в интервю за "Шпигел".

Според политически коректните анализатори в противовес на френския модерен национализъм германците вече прескачали в постмодерното, където понятия като "национално", "героично" и "индустриализъм" избледнявали. Докато французите обичали растежа и техниката и затова не се отказвали от ядрената енергетика, германците вярвали в едно бъдеще, в което електричеството ще идва само от вятъра и слънцето.

Ако се съди по многохилядните демонстрации, залели германските градове след аварията във Фукушима - за разлика от френските това разделение изглежда правдоподобно. А според философа Рихард Прехт

на останалите европейски държави. Този пример има вече и политически измерения. След ядрения мораториум зелените успяха и да вземат властта в провинцията Баден-Вюртемберг.

За Евросъюза е важно сегашните два модела - френският и германският - да намерят общ език, без да се стига до колизия. Европа открай време живее от френско-германската конкуренция, в която след ерата на Дьо Гол и Аденауер няма място за чувства, а само хладни интереси. За останалите европейци отново остава нелеката задача - ако е възможно, да избегнат вземането на страна.