Политическите ръководства на СДС и на ДСБ решиха да отидат на предварителни избори за общ кандидат за президент. Лансирани са съответно имената на Румен Христов и на Светослав Малинов. Ясно е, че на т.нар. дясна кандидатура не бива да се гледа само през призмата на процесите в автентичната стара десница.

Крайно време е нейните представители да обърнат внимание какво се случва около тях и от тази позиция да оценяват собствените си възможности за действие. По принцип десницата в един доста продължителен период от време се намира в състояние на дълбока криза. Дясномислещите хора в България си спомнят с известна тъга по доброто старо време за старта на едно "ново начало" през 1996 г.

Полезният ход с предварителните избори беше отрепетиран в една съвършено различна среда. А крахът на Виденовото управление беше естествен катализатор на пътя на десницата към властта.

И така автентичната българска десница реши да се изправи пред предизвикателството да отиде на предварителни избори, повтаряйки един вече изпробван модел.

Но едва ли печелившата формула може да бъде възпроизведена по ефективен начин и днес, когато наблюдаваме толкова сериозни структурни изменения на политическата система. Сега нещата са далеч по-сложни в сравнение с 1996 г., когато доминираше традиционното противопоставяне комунизъм – антикомунизъм.

В момента управляващите от ГЕРБ претендират да са представителите на българското дясно. Още след парламентарните избори през 2009 г. продължи онова постепенно разграничение и раздалечаване между победителя и представителите на "Синята коалиция", което наблюдавахме при недоизказаната подкрепа за Неделчо Беронов.

СРС-скандалът от началото на тази година и съмненията, които той донесе за евентуални корупционни пукнатини в управляващата партия, доведоха до гласуването "въздържал се" при вота на недоверие и до началото на края на топлите взаимоотношения между "Синята коалиция" и ГЕРБ. Така естественият партньор за подкрепа на една силна дясна кандидатура с големи шансове за успех вече е изгубен.

На десния фронт правят опит за позициониране и други играчи, чиято роля върху процесите в българската политическа система не е за подценяване. Волен Сидеров отдавна е заявил намерението си да участва в надпреварата, а "Атака" се явява и най-верният партньор и поддръжник на управлението на ГЕРБ.

В доволно изпъстрената дясна гарнитура се настанява и още един играч. НДСВ ще участва в изборите, издигайки Меглена Кунева за президент. Има намеци, че тя също би могла да бъде сериозна дясна кандидатура, ако получи необходимата партньорска подкрепа.

Но историческата свързаност с тройната коалиция прави тези шансове, меко казано, хипотетични. Кунева не беше подкрепена от ГЕРБ за втори мандат като еврокомисар именно заради колаборацията с червените и сега всяка нейна заявка вдясно би могла да предизвика само усмивки.

Остава да се вгледаме и във вътрешните предизвикателства пред очертаващите се предварителни избори. Румен Христов официално получи подкрепата на цялото ръководство на СДС. Всички, които се вълнуват от процесите вдясно, си спомнят първия демократичен вътрешен избор за председател на СДС.

Тогава Христов беше основен опонент на днешния лидер, а Мартин Димитров водеше остра кампания срещу него и го обвиняваше в опит да предаде синята партия в ръцете на ДПС. Интересно е как ще бъде отстранено това вътрешно напрежение, при положение че и днес се припомня близостта на Христов с Пламен Радонов и Христо Бисеров.

Номинираният от ДСБ Светослав Малинов е нестандартно предложение за днешната българска реалност. Това е рядко срещаното у нас явление да се издигне истински интелектуалец за сериозно участие в политиката. Българският избирател даде през 2009 г. доверието си на ГЕРБ и персонално на неговия лидер, припознавайки го като харизматичен водач и спасител.

Именно в онези времена Малинов участваше в един дебат за бъдещето на десницата и тогава изрази тезата, че симпатизантите на ДСБ не се влияят от чара на Бойко Борисов. Тук на равнището на манталитета и на представителството на интересите в политиката възниква колизията, която прави невъзможно да се изгради хомогенна представа за същността на българското дясно.

До появата на "Синята коалиция" основният проблем на обединението изглеждаше да се преодолее фрагментацията в рамките на старата десница. Сега възможността за обединение между старите и новите десни се ситуира като causa perduta именно поради дълбоките светогледни и политически различия.

От организационна гледна точка механизмът на предварителните избори сам по себе си е добър инструмент за вътрешна консолидация. Той постига формалната цел на обединението. Но механичната консолидация на старата десница не е равнозначна на възпроизводството на автентичната дясна идентичност. Структурните трансформации в партийната система объркват хода на процесите в дясното пространство.

Предварителните избори са вътрешното решение на проблемите. А за да разшири електоралната си периферия, "Синята коалиция" трябва да успее да надделее в публичното пространство при артикулацията на идеологическите ценности, които изповядва, да победи популизма, да докаже самата себе си.