След като стана известно, че значителна част от българските народни представители получават впечатляващи доходи от "друга стопанска дейност" или от "работа извън заеманата длъжност" и така на практика заобикалят закона, закономерно възникна известно напрежение.

За да разсеят съмненията, че тази странична активност е прикритие за осребряване на търговията с власт, мнозина от визираните се заеха да доказват, че са изкарали допълнителните си възнаграждения с честен труд и висока квалификация. Някои дори ни убеждаваха, че от престоя във властта били ощетени, защото ангажираността в парламента ограничавала възможностите им да поемат повече "консултации".

Интересни са не конкретните случаи, а опитите да ни докажат

Тази логика обаче някак не се връзва с печалните (за нас, не за тях) резултати от работата на българските законотворци и въобще властимащи.

Известно е, че при определен качествен (по-точно, некачествен) състав на управляващите грешките и провалите на управлението са предопределени. Ако не беше така, в напредналите страни всеки щеше да бъде допускан до управлението, а отлично знаем, че не е така.

Политическият елит на тези страни е наистина елит – неговите членове са такива не защото просто заемат високи позиции, а защото имат доказана с постижения способност да ги заемат. Редките изключения предизвикват мощен импулс на обществени дебати и енергия за промяна.

Преди време една малка, но гласовита група от политолози лансира интересна метафора – трябвало да се спасяват нещастните политици от злите и невежи избиратели по формулата

Не било вярно, че избирателите са "добри", а политиците са "лоши", българският избирател бил доказал, че може да сваля от власт, но не може да издига "правилните" управляващи. Неизвестно остава как неспособният да прави разумен избор между личности българин изведнъж е в състояние да определя достойните партии.

Вярно е, че българският избирател е правил доста грешки, но те са пряко зависими от това какво му се поднася като основа за избор и какви са механизмите да изрази реално отношението си към въпросния "полуфабрикат". Основната беда е, че у нас изборът често е предопределен, преди въобще да са се произнесли избирателите. Поради което те решават, че няма смисъл да го правят.

Иначе в много други случаи на различни равнища и в различни области определени професионални и социални общности нерядко показват способност да избират за свои елити или лидери наистина качествени хора.

Няма причини това в една или друга степен да не се случва и в политиката, стига да са създадени необходимите условия. И преди всичко да е ясно, че отговорностите на властта и управлението не са за плещите на всеки, колкото и впечатляващи да са тези плещи (в буквалния смисъл на думата).

Когато в управлението може да влезе който и да било, без ясни критерии и доказателства за професионални и морални качества, е ясно как се управлява - не както трябва. Но

Наистина ли гражданите са в състояние да преценят претендентите за властта?

Огромното мнозинство от хората всекидневно решават подобни проблеми в личния си живот. Ако човек има собствена фирма, малка, но носеща доходи, на които той и семейството му разчитат, едва ли ще назначи за управител едно младо момче без никакъв опит и без доказани умения да управлява.

След като в мащабите на цялата държава е възможно да се извърши такова безумие и да се постави начело на изпълнителната власт човек без нито един ден реален трудов стаж (да не говорим за доказани управленски постижения), значи нещо в механизмите на българската политика е дълбоко сбъркано. Ако пък най-старата българска партия направи нещо подобно два пъти в рамките на десет години, значи не гражданите, а политическите партии са загубили способността да правят разумен избор.

Също така за всеки е ясно, че когато

или поне докато станат мултимилионери, не е трудно да се предвидят резултатите от управлението. Затова е нужен механизъм, който да даде възможност на гражданите да контролират, оценяват и ако трябва – да отстраняват не анонимни органи, а конкретни личности. Както казват политолозите, нужна е периодична подмяна или циркулация на елитите, а не запазване на статуквото до степен на пълно разложение или мумифициране.

Това е особено важно на сегашния етап, защото ни управляват хора, които използваха и продължават да използват безцеремонно позициите си, за да си осигурят безнаказаност. Сега действащата уредба не може да гарантира едно от основните правила на демокрацията –

злоупотребил с властта, нещо повече - по-строги, отколкото за редовите граждани, и то още докато е на власт.

Всъщност системата не случайно е така конструирана. Според един социолог, разпален противник на мажоритарната система, всяко общество, което е разчитало на личности, неизменно пропадало. Това твърдение е вярно, но само доколкото става дума за общества, които са разчитали на една личност, на силната ръка, на вожда, на самодържеца, на фюрера.

Съвременната политическа практика сочи точно обратното – всяко развито и проспериращо общество, макар и в различна степен вследствие на социокултурните различия, разчита на изявените личности и дължи напредъка си на тяхната лидерска роля.

Разбира се, законите и моралните норми гарантират, че индивидуалният потенциал е впрегнат за постигане на определени обществено значими цели, така че амбициите и усилията да бъдат вплетени във вектора на обществения прогрес. Елитите, и особено политическите елити, са водачите на обществото. Това са хора и групи, които трябва да въплътяват качества, често приписвани на лъва – сила, ум, благородство, респект.

Ако има общество, което наистина е обречено, това е обществото, в което определените да управляват не са лъвове, а паразити в гривата на лъва. Това важи с особена сила за България – и поради символа на държавността, и поради качествата на управляващите държавата.