Отиде си Дими Паница, вече няма да чуем заразяващия му сърдечен смях, няма да чуем дълбокия му глас – съвършения английски, мелодичния му френски, българския, който той запази от чужда интонация въпреки тридесет и пет годишното си емигрантство.

Имах възможността шест години да работя с него, да завиждам на неговата упоритост, на изумителната му енергия и непонятната за мен, средностатистическия българин, работоспособност. Само усилията, които той изразходва за създаването и развитието на Американския университет в България, бяха достойни за дълбок поклон, но те изобщо не го удовлетвориха.

Общежитието за бездомни деца "Вяра, Надежда и Любов", Домът за юноши над 16 години, паметникът на Борис Христов, публицистичната награда "Паница", Наградата за гражданска доблест, Училището за политика. Институтът за изследване на близкото минало, Родителски наръчник за борба с наркотиците...

Не знам колко пъти той прелетя океана, кацаше на "Шарл де Гол" и летище "Кенеди", озоваваше се се в Брюксел, Лондон, Москва, като често водеше със себе си преданата си съпруга Ивон, която той застави да научи българския език в Сорбоната. И защо бе всичко това – отговорът е един: заради отчаяната му обич към България, която като всяка голяма любов оставаше недостатъчно удовлетворена.

Във Франция, още хлапак, той работил в една френска банка като обикновен служащ. Веднъж в столовата някакъв надут французин  изрекъл нещо за "мръсните българи". Паница не се стърпял и го ударил с таблата по главата. Уволнили го естествено. Тогава заминал за Щатите, постъпил в списанието "Ридърс дайджест", където от обикновен документалист стигнал до заместник главен редактор, отговарящ за европейските издания.

Като споменах за недостатъчната удовлетвореност, която той изпитваше, нямах предвид  признателност и почести - тях той получи достатъчно и в България, и в чужбина. Става дума за болката, от която Дими Паница страдаше, че не вижда страната ни такава, каквато мечтаеше да бъде.

Става дума за дълбокото му разочарование от демократичните сили, които той подкрепяше, а те едва кретаха и пред очите му се разпадаха от политическа алчност. Та дори интелектуални нищожества измежду тях дръзваха да вгорчат живота му, като му приписваха едва ли не национални грехове.

Георгий Данелия в знаменития си филм "Не тъгувай" беше казал чрез умиращия стар Леван: "Господ е създал човешкия друм така, че забравата да следва по петите смъртта и бавно да изтрива нейните следи". Това важи за всички нас, но все пак има дири, които са по-дълбоки и водят към утрешния ден. Дими Паница ги остави, наше дело е да ги открием и следваме.