Спомен на Блага Димитрова*

(3 октомври 1991)

 Това се случи в София през пролетта.

Един спретнат, енергичен мъж с открито лице обикаляше край високата ограда на Китайското посолство и се надигаше на пръсти да надзърне в градината. Най-после се реши и влезе. Посрещнаха го на входа пъргави китайци: – Какво обича господинът?

 Странна бе молбата на този човек – да разгледа къщата. Озадачени, китайците го пуснаха вътре, вървейки тихо след него. Бавно като в храм той прекрачи прага и тръгна из просторните, слънчеви салони. Мълком галеше с поглед стените, топлата дървена облицовка, таваните, сякаш виждаше нещо скрито в тях. Застана пред хола, някогашна гостна, и ненадейно се хвърли върху един старинен стол с висока облегалка, захлупи глава и се разрида. Китайците се втрещиха.

Хукнаха на разни страни. Един носи чаша с вода, друг – предлага чай. Пристигна и посланикът, опулен – как се тресат раменете на този плещест, солиден мъж. Гостът дълго плака над този стол. После вдигна глава, избърса сълзите си с елегантна бяла кърпичка и обясни задавено, че това е бил столът на дядо му, край който той си е играл като малък в родната си къща.

Китайците кимаха вежливо и се споглеждаха през тесните процепи на очите си. Какво ли се таи в тази вехта мебел? Дали не е един от 12-те стола със зашито вътре съкровище? Или е наследствена реликва, за която се плаща във валута скъпо и прескъпо по световните борси на търг?

Те, както и българските им номенклатурни колеги, не знаеха, не можеха да разберат, че този дядов, изтъркан стол крие най-скъпото богатство на света: спомените от детството, мириса на родната къща, въплъщението на отечеството. Странният гост бе минал през едно от най-жестоките страдания на века: да бъде насилствено откъснат от родината, да се връща тук само в сънищата и възпоменанията си.

И най-после, след близо половин век да доживее да стъпи на тази земя. Носталгията е растяла с годините, болката е свивала сърцето, но не е разхлабила волята на този забележителен българин. В чужбина, сред чужди нрави и чужда култура, той е постигнал изумително много тъкмо в трудно достъпната сфера на културата. Как? С упорит труд, способности и инициатива.

Имах щастието да гостувам в Париж в неговия офис – блестящо подреден и прецизно работещ клон от книжовното му предприятие за издаване дайджести на много езици. Стените отгоре додолу – в тапицерии от рафтове, пълни с ярки, разноцветни книги в един формат – джобен, изящен, за четене на път, в кресло, в леглото. В Ню Йорк, за жалост, не можах да посетя главния офис, но мога да си го представя.

Обзема ме ярост, само като си помисля: такъв предприемчив наш сънародник, вместо да има тук, в центъра на София, дори в своята родна къща издателски клон, да насища нашето любопитство към модерния свят, да подклажда любознателността на нашите млади читатели...

Но, млъкни, сърце! Дими Паница не е бил никога откъснат от България. Щедро е подпомагал и подпомага не едно патриотично начинание. А бе опасно да го познаваш! Какво падение за нещастната ни страна! Да се отрича от най-достойните си чеда! С Невена Стефанова, връщайки се от Париж, често си говорехме за него. Но не биваше да произнесем името му. Домовете ни се подслушваха. Невена отиваше в кухнята, донасяше една чиния, и почуквайки я, показваше, че става дума за нашия Паница.

Не съм срещала друг човек, който така да более и да се вживява отдалече при всички превратности, през които минава българското общество. Обажда се по телефона ту от Ню Йорк, ту от Париж и гласът му тръпне: какво става? Той, който е понесъл такива несправедливи обиди, загуби, страдания, той моли, просто заклина: Само да няма мъст! Да няма кръв! Да не повтаряме жестокото минало! Прошка за всичко!

Какво става? Искам днес да му отговоря на неговите предишни и бъдещи тревожни въпроси:

– Скъпи Дими, брате мой, ти разбираш, тежки изпитания ни предстоят. Но аз имам едно упование. България няма да загине, докато има такива всеотдайни, силни, човечни синове, с такова открито, добро лице като твоето! Зная, че ти пак ще простиш новото оскърбление: отнетото право на българите в чужбина да дадат своя глас за пътя на отечеството... Бъди благословен!

* Споменът е публикуван от Йордан Василев във Facebook