Те вилняха няколко нощи, като в гнева си палеха коли и нападаха магазини не само в собствените си, затиснати от криза, безработица и безизходност квартали. Пострадаха търговци на спортни дрехи, мобилни телефони и битова електроника, но не беше подпалена нито една книжарница. Вандалите имаха време първо да пробват стоките, за да си откраднат подходящия размер, но нито един от тях не застана пред телевизионна камера, за да обясни защо го правят.

Това беше взрив на хаотична престъпност, бунт без кауза, "революция за чифт маратонки", а не социален протест, да не говорим за някаква политическа цел или движение със свои лидери и говорители. Няма антиглобалисти, няма анархисти.

Една провокация, в която на властите се показват едновременно среден пръст и знакът на победата. Разрушение заради самото разрушение - един спектакъл за общество, което сензационните медии въртят около зрелищата. Защото им бе позволено да го направят и защото разчитаха, че ще им се размине.

Няма спор, че вина за последното носи полицията, съкращенията, на които бе подложена, и най-вече ситуацията, в която бе поставена след серия шумни обвинения в ненужно насилие. След като техни колеги бяха вкарани в затвора заради действията си, полицаите предпочитаха да изчакат, вместо да щурмуват тълпите. Да не говорим, че по принцип британската полиция поддържа реда не с палки и водни оръдия, а заедно с населението.

Пък и кого да щурмува в хаос, в който не може да се различи кои са крадци, увлечени от тълпата зяпачи, гневни младежи и просто такива, които търсят да пребият някого. Нямаше барикади, а светкавично разграбване с елементи на улично парти.

Британците са объркани от разкритията, че участниците в безредиците се оказаха разнородна маса, която не се вписва в традиционните определения за расов, класов или политически мотив. Единственото общо е, че всички се оказаха "декласирани" младежи, много от тях потомци на африкански и карибски имигранти, някои от тях деца по на 10-11 години.

Едно от обясненията е, че за разлика от триседмичните бунтове през 2005 г. в парижките предградия например, в Лондон няма оформени гета, а квартали, в които редом живеят и хора от средната класа, и семейства, поколения наред зависими от държавните помощи. Великобритания (а в Лондон в частност това се вижда най-ярко) е европейската държава, в която са най-силни контрастите между богати и бедни, между родените със сребърна лъжица в устата и обречените никога да не напуснат системата, в която бедните раждат бедни.

В британското общество, както в никое друго в Европа, поп културата е заложила вътрешно напрежение заради изграждането на идентичност чрез притежаването на вещи. Интелектуалци, политици, медии и реклама внушават, че на хората по презумпция се полага висок стандарт на потребление независимо от личните усилия за постигането му.

В този смисъл, който не постига тази консумация, се чувства онеправдан. Получава се особен парадокс - хората, зависими от социални помощи (т.е. от изработеното от други), не са благодарни за тях, а са ядосани, смятат, че това е "несправедливо". Системата им предлага достатъчно средства, за да не са бедни. В същото време тези хора или не правят достатъчно, за да променят положението си, или системата не го позволява, или очакванията на тази група растат по-бързо от реалността.

Те не само че не знаят нищо за миналото на Великобритания, на тях не им пука за настоящето й", коментира консервативният "Дейли мейл".

Но дали това е оправдание за беззакония? "Имаме поколение от хлапета, които нямат респект нито към родителите си, нито към полицията. Като млади ние поне уважавахме възрастните, а сега, ако някой удари шамар на тийнейджър, той грабва чук да си отмъщава", отговаря либералният в. "Гардиън".

Те определено не са и чували за "Портокал с часовников механизъм" на Антъни Бърджис и шокиралата преди 40 години британците екранизация на Стенли Кубрик (която впрочем бе дълги години забранена във Великобритания). Бандата на Алекс, описана от Бърджис още през 1962 г., пасва на най-големия страх, породен от днешните събития - че изпълзяват младежи без политическа мотивация, чакащи да падне нощта, за да разбият досадата, като ритат до смърт когото им падне, понеже полицията е прекалено демотивирана да се намеси, а когато го прави, прилага безразборна брутална сила.

Изглежда, през лятото на 2011 г. взривът от нихилизъм, грабежи и 15 минути слава по телевизии, които системно обичат да драматизират събитията, бе единственият начин за група млади британци да заявят нещо. Всички обаче криеха лицата си и се нахвърляха срещу журналистите. Мълчанието на вандалите говореше достатъчно - този път улицата нямаше кауза, защото не можа да артикулира такава.

Което не означава, че действията им са единодушно осъждани и не срещат подкрепа. Първата вълна от критики подмина факта, че в обществото винаги има хора, за които участниците в безредиците са герои. В най-лошия случай те са престъпници, в най-добрия изглеждат като объркани и подведени от тълпата младежи. Ако подобни изблици се повторят, неизбежно ще се появят каузи, говорители, лидери и хора, умеещи да нагаждат тактиката си според вниманието и одобрението, което получават от обществото.

В последвалите коментари някои потърсиха паралели с вълната от младежки протести, заляла Европа през 1968 г. Вероятно защото смятат, че единствената  "идеология", обединяваща младежите, са общите лозунги срещу властта, ченгетата и авторитетите. Други заговориха, че трябва да се живее като в балансираните от социализъм скандинавски общества. Трети сравниха британските събития с тези в арабския свят и Гърция.  

Всъщност обединяващата фраза вероятно е "изгубено поколение" - цялата тази група от европейски тийнейджъри и младежи на 20-ина години, които изглеждат обречени да наследят планина от дългове, натрупани от предците им, живели десетилетия наред отвъд възможностите си.

Тези, които могат да си позволят да плащат все по-скъпото обучение в университетите, се чудят защо след това все по-трудно си намират работа, след като говорят по няколко езика и знаят много повече от родителите си. Те засега не се бунтуват.

Правят го други техни връстници - онези, които са впримчени в самозахранваща се система на ниско образование, работа за малка заплата без трудов договор, която никой друг не иска, зависимост от социални помощи и припечелване от дребна престъпност. Всичко това ги крепи да не се удавят, но и не ги учи да плуват. Шансът да спечелят от тотото изглежда по-голям от това да разбият порочния кръг на бедността и стените, обградили нисшата класа.

През 2005 г. все още не бе настъпила кризата и властите в Париж успокоиха напрежението в предградията с обещания за повече средства, нови инвестиции, по-добър транспорт... Режещият разходи кабинет на Камерън няма какво да предложи и дори е заклещен между чука на критиките, че е виновна антикризисната му политика към полицията и социалните плащания, и наковалнята на опасността безредиците да избухнат отново неизвестно къде и кога.

Коментарът на германския в. "Ди Велт" прозвуча като предупреждение към всички в Европа: "Безредиците в Лондон са хулигански изстъпления от лузъри в едно общество, което няма какво повече да им предложи. Сред вандалите са хора без ценности. Те са свикнали да смучат пари от държавата и се оплакват, когато подаянията вече не са толкова щедри.

Това е проблем, пред който в обозримо бъдеще ще се изправят много европейци и особено младите. Причината е, че повечето европейски държави живяха далеч отвъд възможностите си и сега без изключение ще трябва да режат разходи.

Така ще се изпари и демодираната илюзия, че нещата непрекъснато ще стават все по-добри, без да се налага европейците да правят кой знае какви усилия и жертви. Мирът в Европа през последните 66 години беше "купен" от все по-щедри социални държави, но с всичко това е свършено. Силата на европейската демокрация ще се измерва според това доколко обществата успяват да променят ценностите си спрямо реалността, в която се намират."