Затова при внасяне на едноименния законопроект пред парламента не се събра тълпа от възторжени граждани, които да благодарят на партията и правителството за благородното начинание. Най-много да е гръмнала бутилка френско шампанско, но за това ще стане дума накрая…

Ако кажем, че публично-частното партньорство (ПЧП) е нещо като доразвитие на обществена поръчка и концесия,

с повишено внимание. Нарадвали сме се на открити обществени поръчки, оповестени в неделния брой на вестник "Вълчедръмски вести" (с пълен тираж, изкупен още в печатницата) или на концесии, поради които трябва да си опъваме кърпите в "свободна зона" на минимум 100 метра от т.нар. общодостъпна плажна ивица.

Идват ПЧП и нещата може да загрубеят като спор между пенсионер и инкасатор на "Софийска вода". На тезгяха са ВиК-та, транспорт, обществени паркинги, енергетика, образование, здравеопазване, култура, спорт, всичко, което е останало... дори правосъдие. (Предполагам, че става дума за прословутите частни затвори и частни призовкари, а не за частни прокурори и съдии; ама в закона не е уточнено.)

Авторите на законопроекта ни казват – отесня дрешката на Закона за обществените поръчки и Закона за концесиите, трябва да се даде възможност на държавата и общините да сключват още по-дългосрочни договори и да поемат още повече и разнообразни отговорности към частни изпълнители.

Примерът е плащане или доплащане на определена услуга от държавата, за да може последната хем да се предлага от частник, хем да е социално поносима за обикновения гражданин.

Звучи много добре... ако си частник с добри "партньори" сред управляващите. Една набързо скалъпена процедура за "партньорство"

пък самият договор ще е писан "накрак" от току-що завършил юрисконсулт.

Всъщност това е и основната слабост на закона. Със сигурност е имало и добри намерения, но нормативният акт е с неясно приложно поле, твърде общ и гарантиращ бъдещи административни бъркотии. Поначало публично-частното партньорство и изготвянето и контролирането на дългосрочни договори са висш юридически и административен пилотаж, далеч от актуалните възможности на нашите държавни и общински органи.

Няма абсолютно никакви законови гаранции, че един дългосрочен договор ще бъде изпълнен или че ако не бъде изпълнен, ответникът ще разполага с активи, с които да се покрият задълженията му. Затова пък от законопроекта научаваме, че при несъстоятелност на изпълнителя публичният партньор ще е "привилегирован кредитор", без да се знае обаче от кой ред е въпросната привилегия.

От бъдещия закон не става много ясно

когато – например – страните влязат в дългогодишен съдебен спор. Пълна мъгла са разпоредбите за изменение и за прекратяване на договора, а те са най-важните предвид неизбежните външни рискове. От ред норми научаваме, че всяка страна може непрекъснато да иска от другата "икономически баланс" в отношенията, като се позовава на промени в нормативни актове и на стопанската конюнктура.

Излиза, че договорът не е съвсем договор, а една постоянна размяна на предупреждения за прекратяване – последното, досещате се, на чий гръб.

Накрая – шок и ужас. При толкова потенциални опасности за обществения интерес – в законопроекта не е предвидена

или имуществена санкция за юридическо лице. Очевидно е сметнато, че между "партньори" всичко трябва да е "со кротце, со благо" и кютекът е напълно неуместен.

Законът за публично-частното партньорство е поредният нормативен акт, писан по почина "от партньори за партньори". Възложители и изпълнители ядат и пият на една маса, няма да се седнат да се глобяват, я...