Всички пътища водят към Рим на Берлускони. Засега.
Бъдещето на еврозоната зависи от Италия. А бъдещето на Италия зависи от политиците й. Най-добрият път напред ще бъде широка коалиция, която да замени дискредитираното правителство на Берлускони. След действията на премиера от миналата седмица обаче това не изглежда много вероятно, а другите сценарии определено не са толкова привлекателни.
Доскоро инвеститорите не обръщаха голямо внимание на италианската политика, която е като многоизмерна шахматна игра. Държавата може и да има 2 трлн. евро дълг, които са 120% от БВП, но страната е богата: нетното богатство на домакинствата е било 8.6 трлн. евро през 2009 г., според данни на италианската централна банка. Всички политически игри в Рим или забежките на Берлускони с различни жени, изглежда, нямаха значение. Наистина растежът на страната спря в последните години. Имаше обаче и гледни точки, че Италия печели от факта, че политиците са толкова заети с игричките си. Така те не пречеха на работата на бизнеса.
Всичко това се промени в началото на юли. Дълговата криза набра скорост, а скандалите и неразборията в Рим нарушиха спокойствието на пазарите. Доходността по десетгодишни държавни облигации, която се държеше на относително удобните 4.8%, скочи до 6% за две седмици. Берлускони и уважаваният преди това министър Джулио Тремонти загубиха позициите си. Дясноцентристкото правителство, което има минимално мнозинство, успя да прокара мерки за затягане на икономиката, чрез които да се намали дефицитът. Те обаче бяха възприети като твърде малки и идващи твърде късно. Инвеститорите започнаха да наблюдават отблизо италианската политика и вече не искаха да приемат всичко на доверие.
Поредицата провали беше спряна от намесата на ЕЦБ, която нагази в пазарите през август и започна да купува италиански облигации. Дори и това обаче донесе само временно облекчение. Въпреки двете европейски срещи от миналата седмица, които имаха за цел да осигурят цялостно решение на кризата с еврото, доходността по ценните книжа на страната остана 6% в края на седмицата. Страната е на ръба на дългова спирала надолу, тъй като притесненията на инвеститорите за Италия са самоизпълняващи се. Ако разходите за заемане се повишат още, дълговете на страната няма да изглеждат устойчиви, което означава, че доходността ще се повиши допълнително.
Най-добрият начин да се излезе от омагьосания кръг е положителен политически шок, който да неутрализира отрицателния, случил се през лятото. Най-добрият начин, по който това може да бъде постигнато, е временна широка коалиция, водена от технократ като бившия европейски комисар Марио Монти. Мисията на това управление ще е да вземе непопулярни решения, които да решат двата големи проблема на Италия – дълга и ниския растеж. Трудовите пазари трябва да бъдат либерализирани; раздутият публичен сектор – намален, а твърде щедрата пенсионна система – реформирана. Възможно е дори и дългът да падне под психологическата граница от 100% от БВП, като се приватизират активи и се въведе еднократен данък върху собствеността.
Такъв изход от ситуацията не изглежда много вероятен. Въпреки че правителството на Берлускони няколко пъти беше пред крах в последните месеци, досега той успява да го издърпа обратно на повърхността. Последната криза беше причинена от натиска от Германия и Франция през изминалата седмица Италия да изготви по-силна програма за реформи. Основният коалиционен партньор на Берлускони – Северната лига, не се съгласи с това. В края на краищата беше постигнат компромис, който беше едновременно достатъчен за удовлетворение на европейските лидери, но и не чак толкова силен, че да успее да свали правителството.
И това е жалко. Ако правителството беше паднало, тогава президентът Джорджо Наполитано щеше да има свободата да се обърне към Монти или някой друг за формиране на технократско правителство. Вместо това сега Берлускони ще се придържа към мътна програма за реформи, която трудно ще осигури подкрепа от пазарите.
Още по-лошо, правителството може би няма да успее да приложи програмата. Парламентарното й гласуване най-вероятно няма да се случи преди януари, тоест още три месеца ще бъдат загубени. Освен това, ако правителството не успее сега, Рим е съгласен за едно – ще бъде трудно за Наполитано да даде властта в ръцете на технократ и вместо това ще е принуден да се съгласи на нови избори. Това е отчасти защото Италия традиционно гласува през пролетта и отчасти тъй като следващите редовни избори и без това трябва да са през 2013 г., което означава, че ново технократско правителство няма да има много време да постигне нещо.
Нови избори през март например можеха и да са изход от ситуацията, ако предоставеха решителен резултат. Византийската политическа обстановка в Италия обаче не може да гарантира подобен изход. В момента има три блока - ляво, дясно и център. Проучванията на общественото мнение сега показват, че левите ще са водещият блок, но може би няма да успеят да съберат мнозинство без подкрепа от центъра. Той обаче от своя страна е идеологически по-близо до десните, въпреки че трудно ще влезе в коалиция с тях, ако Берлускони все още е "в картинката". Допълнително усложнение към ситуацията е фактът, че всеки от блоковете е съставен от няколко партии, всяка от които има свои интереси.
Всичко това означава, че нови избори много лесно могат да произведат объркан резултат. Дори и чиста победа на левите не означава непременно нещо добро. Пиер Луиджи Берсани, лидер на Демократическата партия на Италия – основната лява партия, все още няма ясна програма. Като се има предвид, че партията разчита на подкрепа от страна на профсъюзите, тя може и да не успее да въведе реформи с цел свободен пазар, от които Италия се нуждае.
Разбира се, има и други сценарии: Берлускони може и да прокара програмата си през парламента; правителството му може да се срине преди края на годината и да позволи на широка коалиция да вземе властта. Дори и да се срине през януари, Наполитано може да намери начин да назначи технократско правителство.
Междувременно, през изминалата седмица лидерите на еврозоната се съгласиха за механизъм за увеличаване на Европейския фонд за финансова стабилност. Това означава, че зоната скоро ще има много по-голям резерв, с който да подкрепи Италия, ако доходността по облигациите на страната се покачи още. Ресурсите на на фонда все пак обаче не са безкрайни. Ако италианските политици останат нефункционални, Европа може много скоро да се върне в състояние на криза.