На отминалите избори сякаш имаше две паралелни медийни кампании – едната в радиото и телевизията, другата в интернет, който определено вече е фактор във формирането на вота. Като кампанията в него естествено течеше далеч повече черно-бяло, полемично, негативно, безмилостно от тази в традиционните медии, особено националните, които поне на повърхността спазват добър тон.

Така е, защото в първия случай има регулация, във втория няма; в първия случай пазарът е от решаващо значение, във втория той едва сега се създава; в първия случай аудиторията е обект на влияние, във втория тя самата влияе.

Всичко това е добре известно, по-интересното е къде спрямо по тази ос на предизборната страстност се позиционираха вестниците. Повечето, предвождани от таблоидните и жълтите издания, въпреки хартиените си одежди смело минаха на страната на новите медии. В лагера на умерените гледаха да стоят само няколко утвърдени през прехода марки.

Този "интернет колаборационизъм" на пресата обаче едва ли е толкова търсена редакционна политика, колкото принуда на обстоятелства от различен порядък. Първо, защото в медийната кампания като цяло разпределението на ролите зависеше много повече от движението на партийните пари, отколкото от волята на журналистите (това е сериозна тема за размисъл на законодателя преди следващите избори).

Но второ, по-дългосрочно, а оттам и по-важно, защото хартиената преса (и по света е така) е първата традиционна медия, която интернет видимо започва да поглъща (изглежда, че ще ги кара по възраст). И тя възприема самозащитна стратегия на вечния принцип: "Използвай срещу врага неговите средства." Което в случая значи по-агресивно, по-сърдито, по-прямо, по-безгрижно към източниците на информация и към личната неприкосновеност говорене, каквото е то в социалните мрежи, форумите, блоговете, виртуалните издания и агенции… Още повече че и за печата подобно на интернет няма специализиран закон, който да налага външни задръжки. Така пресата дружно започна да се оттегля в нишата, разработена от жълтите издания – тези роднини по темперамент на интернет. И това се видя не само в стила, а и в появата на заглавия.

Преди изборите в остра конкуренция помежду си тръгнаха два нови таблоида на стари медийни играчи, а една от емблемите на качествената журналистика у нас – вестник "Дневник", доброволно слезе от хартиената сцена, за да се предаде изцяло на новите медии.

Вярно е, че жълтите издания в България продължават да одържат масов интерес, което значи и масови тиражи, но това едва ли генерално ще спаси хартиените вестници от редуцирането им до малък брой бутикови заглавия само за ценители. Несъмнено обаче ще забави процеса поне с няколко години и ще му даде следната последователност: първо ще си отидат (във виртуалния свят) сериозните издания, доколкото имаме такива, и едва след това и жълтите… Тоест, чака ни период без високи стандарти в пресжурналистиката. Разбира се, докато интернет не ги създаде на собствената си територия и ако жълтите не решат, останали сами в края на пресата, да влязат в героична професионална роля.

Въобще, за пресата става все по-ясно, че я чака главно интернет бъдеще, независимо дали това ни харесва или не и независимо дали вече ще имаме основанията да я наричаме преса. Но какво се случва с другите две традиционни медии и преди всичко с телевизията, доколкото радиото е "фонова медиа" и съдбата й по-малко зависи от това как точно стига до слушателите си.

Сега засега телевизията стои далеч по-стабилно на старото си място и е с далеч по-голяма перспектива по-дълго да остане там. Атаката на интернет може би й отмъква аудитория – основно от идващите поколения, но трудно засяга формите, в които сме свикнали да я гледаме.

Първо, защото и тя като пресата се опитва да използва "средствата на врага". В нейния случай това е тъй нар. реална телевизия с включването на "обикновени хора" в екранните сюжети и в определянето с гласуване на изходите от тях. Което е къде търсена, къде интуитивна реплика на интерактивността и "собственоръчното" произвеждане на съдържание в интернет.

Второ, без да е изрично заявено, телевизията очевидно се е превърнала в част от европейската културна идентичност, подобно да книгата, Християнството, гръцката античност и пр., и в този смисъл е обект на защита. Като такава може да се приеме възприетия в ЕС модел на цифровизация с мултиплекси. Защото, ако държавите членки бяха изчакали интернет да се развие технологично достатъчно, за да поеме и цифровото разпространение на телевизионното съдържание, това от само себе си би предрешило спора между "двата екрана". Компютърът "служебно" щеше да победи телевизора.

Трето, има и една чисто психологическа, нашироко коментирана от изследователите причина за запазването на двата екрана. Компютърът е източник на забавление, но, като изключим децата, много повече е и инструмент за делова активност, пред неговия екран вършиш работа. Докато телевизорът принадлежи изцяло на свободното време и само пред неговия екран удоволствието с чаша в ръка и в компания на приятели може да се пълно. Да гледаш телевизия на екрана на компютъра, та на всичкото отгоре и "сам да си й програмен директор", е нещо като Коледа в офиса.

Разбира се, някога (вероятно не много далеч) двата екрана също ще отпаднат, но то ще е, защото всичко ще е станало екран. Тогава холограми на героите от "Дързост и красота" (трудно ми е да преценя кой точно епизод) ще се карат и обичат в центъра на хола ти, а ти от време на време ще проверяваш дали все пак, като затваряш очи, продължават да изчезват.