Снощи внезапно се пренесох в Серпико, съвсем наживо.

Към 22 вечерта спрях да си купя за вечеря суджу от една дюнерджийница на "Георги Софийски", единственото работещо до късно място за сандвичи в района. Докато чаках да се изпече, на улицата спря бяла полицейска астричка и един не особено възрастен, не особено атлетичен и не особено възпитан униформен полицай се изтупа най-отпред.

За протокола следва да отбележа, че първо се минава през касиерката, след което се подава бележката на готвача, но нашият униформен просто застана на прозорчето откъм шишовете, загледа многозначително сириеца и каза "Какво прави шефа днес?".

Отговор: "Деца прави. Днес ще ядем ли?".

Кимване.

Чичкото направи един огромен бургер, полицайчето си го взе, намъкна се в астрата при колегата си и започна да дъвче. Без да плати стотинка или поне да каже едно "мерси".

Тази не особено мила сценка така здраво ме хвърли в "Серпико" на полицая Франк Серпико и Питър Маас и във филма с Ал Пачино, че изобщо не можах да повярвам, че не съм в САЩ през 60-те, когато дребният и едрият рекет и корупцията по всички нива на полицията са били една обществено известна, но старателно прикривана от така нарачения "син код" тайна.

И се замислих колко много от дребния бизнес у нас, който със сигурност си има малки кусури, особено ако е притежание на чужденци е подложен на ежедневен рекет от полицията - тук един сандвич, там чорапогащи за жената, на трето място – банани.

И всичко това след данъците, осигуровките, таксите и разрешителните за издъхващия микро бизнес, след 1-диния милиард бюджет на МВР, след огромните дарения за това ведомство. Полицайчето, което всички храним, обличаме, осигуряваме и пенсионираме, за да ни пази просто отива и си взима това, което смята че му се полага – дребен рекет.

А книгата и филма си заслужават нов препрочит, защото ние все още вървим натам, откъде с голям обществен натиск и личен кураж на няколко доблестни човека, други държави са започнали да се връщат.