Подлагай всичко на съмнение, казва Декарт и уточнява, че за да се справим успешно с тази задача, е необходимо да сме добре образовани. Днес повече от всякога сме продукт на този начин на мислене. С повод и без повод обръщаме поглед към небето, за да проверим къде е слънцето.

Подлагаме на критичен анализ добронамереността и истинността на всяка информация. Колебаем се да оценим положително дори на пръв поглед благородни каузи, проверяваме всяка информация чрез поне два източника. Принципът на "основателното съмнение", залегнал в англосаксонската правна система, е вкоренен в умовете ни, макар да нямаме нищо общо нито с крал Артур, нито с Магна харта.

Информацията около отвличането и убийството на Мирослава Николова от Перник породи редица тревожни въпроси, все още без отговор. А нелепото самоубийство на задържания обвиняем взриви вълна от подозрения.

Горе-долу по същото време разбрахме, че от петнайсетте висши православни духовници, преминали проверката на комисията по досиетата, само четирима са без агентурно минало. Колко интересно, възкликнахме, нали синодът нямаше да си дава архивите? И след като ги даде, в цялата достолепна компания точно патриархът се оказа чист, а на всичко отгоре идват избори за негов заместник. Дали досиетата не помогнаха на едни претенденти за сметка на други, по-удобни някому?

Съвсем скоро научихме за ареста на Марина и Петър Начкови и щателния обиск на дома им в Мировяне, което отново захрани нашите обичайни съмнения. Двайсет маскирани и тежко въоръжени полицейски служители впрегнаха цялата си мощ заради пет кутии безбандеролни цигари. Дали причината се крие в създадената от дъщеря им фейсбук група "Аз НЯМА да гласувам за Бойко Борисов и ГЕРБ" не можем да сме сигурни, но случаят наведе много хора на мрачни спомени от недалечното минало.

Подобни съмнения не могат да бъдат отхвърлени като несъстоятелни.

Поражда се съмнение в здравата основа на подозрението. Дали критичността ни води в правилна посока, или прекаляваме с нея и уверено крачим към уютна бяла стая с меки стени?

Когато имаш привидно неразрешим проблем, задай си два въпроса, ни казва Цицерон: кой плаща (Qui paga) и кой печели (Qui bono). Кой плаща – това обикновено не става ясно. Кой печели – това се разбира по-лесно. Парадоксално, но печели властта, защото видимо никой друг няма полза. Печелят и нейните приятели, знайни или не.

Не може да не ни направи впечатление например, че във всички гореизброени случаи законът закриля мълчанието. Според закона за разкриване на досиетата действащите сътрудници и тези, които са работили за чужди разузнавания, не подлежат на оповестяване. Следствената тайна старателно пази източниците си, но все в случаите, които се отнасят до обикновени хора като Мирослава и родителите на Ралица.

Получава се така, че законът прикрива истината и за нас не остава нищо друго, освен да си градим хипотези. Така натрупването на определени факти ни води към подозрения за несъстоятелност на цели системи. Не вярваме на системата на правораздаването, вътрешната сигурност, икономиката, здравеопазването.

Докъде обаче може да стигне съмнението, преди да напусне територията на разума? Тук на помощ идва Аристотел с неговото съждение:

И отново започваме да гледаме по посока на властта.

Имаме съвсем пресен пример, който Аристотел би харесал. Внезапният мораториум върху търсенето на шистов газ произведе мигновен политически резултат –  породи отдавна невиждан раздор в дясното пространство. Идейни съмишленици и дългогодишни приятели се хванаха за косите, преди изобщо да са си задали важните политически въпроси.

Спорът, породен от мораториума, има важна политическа страна – това е необходим дебат между дългосрочния и краткосрочния интерес на България. Едната спореща страна твърди, че трябва да проучим находищата, за да знаем с какво природно богатство разполагаме. Тази информация ще ни даде предимство при преговори с други доставчици и ще ни гарантира поне минимална енергийна независимост. Другата страна държи на тезата, че дори проучването би могло да доведе до изключително тежки и дълготрайни последствия върху природата, а ползата от знанието при договаряне е крайно съмнителна. Според тази страна хипотетичната енергийна независимост няма да ни помогне, ако водата ни е замърсена.

Коя от двете тези е по-близо до истината ще покаже времето. Важното е, че спорът придоби формата на скандал, защото десните не си зададоха въпроса Qui bono. Ако бяха, щяха да подходят по друг, конструктивен начин.

Но да се върнем към съмненията: Защо неподатливите на чужди предложения ГЕРБ, които два пъти отхвърлиха предложението на "Синята коалиция" парите от депутатски глоби да отиват във Фонд за лечение на деца, приеха така безпроблемно идеята на РЗС за мораториум? И как да не се усъмним в успеха на протестното шествие, след като далеч по-многолюдните скорошни протести на зърнопроизводители и БДЖ служители не доведоха до толкова бърз и категоричен успех?

Всичко сочи, че има скрита картина. Нея се опитваме да видим и заради нея живеем в постоянни подозрения.

Не бива да пренебрегваме поводите за основателно съмнение, но е добре да се вслушаме и във Франсис Фукуяма, който ни казва, че колкото по-високо ниво на доверие съществува между непознати хора, толкова по-развито е едно общество. И обратното, колкото по-ниско е доверието, толкова по-малко цивилизовано е обществото.

Така казва  философът Карл Попър. Далеч сме от това положение. Съществена крачка в правилната посока би било, след като привършим проверката на своите подозрения и разберем какво става, да превръщаме изводите си в позитивна програма за действие. Това е трудно и затова засега сме изкушени да правим лесното. Или след проверката да махнем с ръка – "всички са маскари" – и да не правим нищо. Или просто да потънем в безкрайни караници помежду си, за удовлетворение точно на онези, на които не бива да го доставяме.