Дълго време международният профил и вътрешната политика на Турция бяха ориентирани към Европейския съюз. Сега Арабската пролет и вътрешната инерция на властта на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) тласкат Анкара по-близо до Съединените щати.

Имаше време, в което турците оптимистично наричаха страната си Кючук Америка (Малката Америка). Този израз отразяваше близките, дори интимни отношения между двете държави. През студената война дясноцентристките лидери на Турция – от Аднан Мендерес през 50-те до Тургут Йозал през 80-те, възхваляваха ценностите на американската мечта пред благосклонната общественост. Съюзът с НАТО беше алфата и омегата на доктрината за сигурност на Анкара. Турският елит изпращаше децата си в колежи в САЩ, а турската публика поглъщаше жадно новите продукти на американската поп-култура като сапунения сериал "Далас".

После, през голяма част от следващите две десетилетия, изглеждаше, че Турция следва предимно европейска пътека. Оказа се обаче, че това е било просто отклонение. Предишната американска визия сега дава плодове. Очевидният провал на Европа да постигне мисията си за трансформация на Турция означава, че турската политика преминава под знака не на европеизацията, а на американизацията.

Тази тенденция има много проявления. Може би най-яркото е външната политика на Турция. Преди Арабската пролет през 2011 г. Анкара уверено следваше така наречения подход на "нулеви проблеми" в региона (своя версия на "Европейската политика за добросъседство" на Брюксел, която подкрепя прагматичната интеграция с държавите от периферията на Европейския съюз).

Кървавите бунтове в Либия и Сирия обаче на практика доведоха до дерайлиране на принципа за "нулеви проблеми". Вместо това катаклизмите в региона засилиха връзките между Анкара и Вашингтон, които създадоха единен фронт спрямо сирийската криза (макар че се съгласиха да не са съгласни един с друг по отношение на Израел). Турция започна да представя идеята за "турския модел" като нещо, което да следват пробудените арабски държави. Следите от "програма за разпространение на свобода" в този модел напомнят за перцепцията за света на неоконсерваторите в администрацията на Джордж У. Буш.

Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън дори заговори за "златна ера" в отношенията с Турция (което предполага, че тя може би не е наясно колко близки са били двете държави през 50-те години). Контрастът с Европа е ярък. Отношенията на Турция с големите играчи като Франция и Германия се отровиха около липсата на напредък в присъединителния процес. От гледна точка на Анкара завоят към Вашингтон е естествен – все пак каква помощ може да предложи разтърсваната от криза Европа на Турция, която трябва да се защитава от заплахите от имплодиращата Сирия, експанзионизма на Иран и нестабилността в Ирак?

Връзката между Анкара и Вашингтон обаче е много по-дълбока от съвпадението на стратегическите интереси в критични точки, защото Турция се американизира и отвътре. Управляващата ПСР реагира на отслабването на натиска за реформи от Европа, като се поддаде на изкушението да навлезе по-дълбоко в дебрите на авторитаризма след третата последователна изборна победа през юни 2011 г. Но дори преди това възприемането на религиозния консерватизъм, което съпътства представата за демокрация на ПСР, се доближаваше много до американската визия и се отдалечаваше все повече от постхристиянския модел в Европа.

Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган и неговите последователи, в стремежа си да подкрепят каузата за присъединяване на Турция към ЕС, сочеха европейската християндемокрация като източник на вдъхновение за своята умерена форма на инкорпориране на исляма в политиката. През 2012 г. обаче социално-консервативната линия на "семейните ценности" на ПСР или преподаването на Дарвиновата теория на еволюцията в училищата хармонизира много повече с настроенията в "червените" (републиканските) щати в САЩ, отколкото с европейските метрополии.

В институционално отношение десетгодишният възход на ПСР доведе до преход от коалиционно управление към мажоритарна политика. Партията управлява сама, без да бъде възпрепятствана нито от нуждата да дели властта с други политически сили (както предшествениците ѝ през 90-те години), нито от така наречената "дълбока държава".

Мерките, утвърдени с референдума за конституцията през 2010 г., са чудесен пример за начина, по който действа мажоритаризмът на ПСР. Той въплъщава все по-силното определение на демокрацията като управление по волята на (консервативното) мнозинство, вместо като изграждане на коалиции, споделяне на властта и приобщаване на скептичните малцинства. Непрекъснатите призиви на Ердоган за замяна на парламентарния режим с президентско управление (предполага се начело с трикратния премиер) очертават следващата стъпка. Неизбежният резултат е поляризация на общественото мнение и безпокойство, че се подготвя турска форма на "путинизация".

Тук се забелязва отклонение от американските норми, тъй като президентската власт в САЩ е част от функционираща система на контрол между институциите, която включва силна законодателна и напориста съдебна власт. Това обаче е област, в която САЩ, често обвинявани в арогантност, нямат специален механизъм, с който да изнасят правната си концепция, за разлика от ЕС, който разчита на стимула с присъединяването при определени условия.

Ако Турция върви по пътя на американизацията вместо на европеизацията, това може ли да даде (по-добър) отговор на изгарящите въпроси за гражданството и националната идентичност? Отслабването на европейското влияние в Турция, изглежда, тласка Анкара към алтернатива на кемализма от 20-те години, но не такава с вдъхновени от ЕС права на малцинствата, да не говорим за споделяне на властта на етнически принцип, за което настояват кюрдските националисти, а по-скоро политика на националната идентичност с марката ПСР, която за разлика от кемализма признава множеството етнически самоопределения, но в същото време прегръща национализма и култа към държавата. Тук (сунитският) ислям е свързващото надетническо лепило, което помирява верността към силна, суверенна и ревностно патриотична Турция с кулурно-лингвистичните особености на различните общности.

Освен това национализмът на ПСР за разлика от изолационистките и ксенофобски национализми в днешна Европа напомня американския по това, че се характеризира с един вид цивилизационна мисия в арабския свят, който черпи вдъхновение от славните дни на османската епоха. Оттук следва и преориентирането на Турция от политиката на "нулеви проблеми" към "доктрина на свободата" в Близкия изток.

Съществуват и препятствия пред американизацията на Турция. В новия елит има много малко заклети американофили (както и в старата светска върхушка, чието отношение към САЩ беше до голяма степен прагматично). Както и другаде в Южна Европа, турската общественост традиционно е огнище на антиамериканските настроения. Проучване на "трансатлантическите тенденции" на германския фонд "Маршъл" от 2011 г. показва, че 62% от турците имат отрицателно мнение за САЩ – това е най-големият дял от всички страни, в които е извършена анкетата. Сложни са взаимовръзките между вътрешната американизация на Турция и поведението ѝ спрямо Вашингтон, което на практика представлява балансиране между търсенето на сигурност в бурна среда и стремежа към автономия.

ЕС си остава безспорно най-важният търговски и инвестиционен партньор на Турция, въпреки че преговорите за членство са зациклили. Ако се отчетат големите човешки връзки между Анкара и Брюксел, става ясно, че в обозримо бъдеще, каквото и да се случи, съюзът ще си остане играчът с най-голям залог за вътрешната трансформация на Турция.

Също така обаче е вярно, че САЩ предлагат по-понятен и хващащ окото модел за държава и общество, което смята, че е във възход и вярва, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Нито Европа на наднационалните институции и либерални ценности, нито популистката Европа на Геерт Вилдерс и Марин льо Пен са надеждна и привлекателна алтернатива. В Турция еврофилията, изглежда, оцелява само в шепа анклави в централен Истанбул и по крайбрежието на Егейско и Средиземно море – както и в най-отдалечените, населени с кюрди, части на Анадола. Повечето турци, които са гласували за ПСР, наблюдават кризата в еврозоната със злорадство. Загубата на символичен капитал в Турция от Европа е важен етап в дълга поредица от събития.

С Танзимата (пакет от реформи от XIX век) Османската империя се опитва да трансплантира европейската модерност на своя почва. Усилията на кемалистите да пренесат "съвременната цивилизация" в Турция са също толкова повлияни от евроцентрични идеи. До голяма степен полуинтеграцията на Турция в ЕС (макар и без пълно членство) направи страната по-просперираща и, въпреки някои отстъпления през последните години, по-демократична. За да придобие по-силно усещане за посока обаче, Турция трябва да гледа повече към Америка, отколкото към Европа.

---

Димитър Бечев е директор на българския клон на Европейския съвет за външна политика и специалист по разширяване и политика на добросъседство на ЕС, както и по политика на Балканите и по отношенията на ЕС с Русия и със средиземноморските страни. Текстът е публикуван за пръв път в opendemocracy.net . Преводът на "Дневник" е със съкращения.