Носталгията по времето, когато банкерите бяха "дългосрочно алчни", е на изчезване. Тя погрешно отклонява вниманието ни към това как банките се саморегулират от наистина важния въпрос как са управлявани.

Грег Смит, допреди десетина дни директор в Goldman Sachs, хвърли бомба при напускането си, като публикува открито писмо на страниците на "Ню Йорк таймс". В него той критикува упадъка на почтеността в компанията и това как интересите на клиентите отстъпват пред преследването на краткосрочни печалби.

Ключовата дума в това изречение е "вероятно" - като в израза "вероятно ще ме хванат, но я между другото да си натъпча джобовете с пари".

Статията на Смит не е само остра критика от един от ръководителите в Goldman Sachs. Тя също така се опитва да ни внуши, че през добрите стари дни на 60-те и 70-те години тя е била - по думите на легендарния й шеф Гас Леви - "долгосрочно алчна", че никога не изпържва клиентите си в момента, за да просперира партньорството им в бъдеще.

Такъв може да е бил етичният кодекс, но със сигурност по това време определено е било бизнес модел, защото времената са били такива. Подобно на много от конкурентите си, Goldman представляваше едно партньорство, тясно обвързало собственото си богатство с това на висшите му мениджъри. Банката също така работеше в силно регулирана среда, която - макар и много печеливша - не предлагаше изобщо такива възнаграждения като сегашните. Освен това продуктите, които продаваше, не бяха толкова сложни, а това не позволяваше да бъдат омотавани клиентите.

Goldman можеше да бъде "дългосрочно печеливша", защото според хората, работили навремето там, това е най-добрият вид алчност, до която можеха да се доберат. Да оскубеш клиентите си беше по-скоро глупав, отколкото погрешен подход.

Затова гневът на Смит срещу висшите ръководители е разбираем и заслужаващ адмирации, но отчасти е насочен в погрешната посока. Хората не работят само в средата, определена в дадена фирма, но и в системи, каквато е финансовата, и това диктува характера и силата на връзките в нея.

Масираното дерегулиране на банките в комбинация с действията на правителството, крепящо системата и гарантиращо съществуването на върха й на подобни институции, създаде за банкерите възможности, заради които "дългосрочната алчност" изглежда глупава, да не кажем недостойна, стратегия.

Предполагам, че мнозина в банковите среди ще оставят за следващата си кариера занимаването с достойни неща. За което едва ли трябва да виним първо тях.

Интересно е, че вниманието сега се насочи към това как биха се държали клиентите, ако банките им се отнасят зле с тях. Алън Грийнспан вярваше именно това - че пазарът сам ще поддържа дисциплина и ред, поради което позволи толкова слаби регулации и масово неспазване на правилата. Пазарът не се надзиравам сам, нито фирмите, защото това не отговаря на интересите на работещите в тези фирми, банки или дори на клиентите им.

Да работиш за кариера в банка е губене на време. През това време някой винаги ще опитва да си отхапе колкото може повече от ябълката и накрая човек се оказва във фирма, доста по-различна от тази от времето на Гас Леви. Важно е да се разбере, че е пилеене на време и да се опитваш да се задържиш в тази индустрия. Тя се свива и този процес вероятно ще се засили.

Така, парадоксално, излиза, че за банкерите е по-изгодно да оскубят клиентите си сега, защото не знаят дали бизнесът им няма да бъде задушен от регулации само след няколко години.

Може да има дългосрочно бъдеще за компанията Goldman Sachs, но то не е гарантирано за служителите й - от тези на върха до десетките хиляди по офисите. Междувременно трябва да се напечелиш.

Смятам, че единственият начин да се надяваме за завръщане към "дългосрочната алчност" е чрез затягане на регулациите или за изваждане на всички нетрадиционни функции на банкирането извън системата за застраховане на банките с пари на данъкоплатците. Това би било най-доброто за клиентите - и нямам предвид работещите в хедж фондове или корпорации, а инвеститорите, стоящи зад тях - както и за държавите, където тези банки действат.

Колкото и да одобряваме полаганите усилия, саморегулиране на фона на печалби, които променят изцяло живота ти при минимални наказания, просто няма да сработи. Нито сега, нито когато оскубаните осъзнаят какво става.