Франсоа Оланд - далечният му наследник като президент на Франция, е изправен пред същата загадка. Как се реформира една трайно бунтовна страна, изправена пред икономическите предизвикателства на ХХІ век.

Консервативният президент Никола Саркози започна през 2007 г. с много енергия опита си да разтърси системата, но тя се стопи, когато с масова съпротива бяха посрещнати плановете му да отмени 35-часовете работна седмица и повишаването на минималната пенсионна възраст от 60 на 62 години. Една от последните му мерки бе да намали разходите за труд, като съкрати социалните осигуровки върху заплатата, като замести загубата на тези приходи с вдигането на ДДС ставката за някои стоки и услуги.

Оланд още преди победата заяви, че ще отмени всичко това, и обещанията му не са в синхрон с призивите на много икономисти и на ЕС за структурни реформи.

Той отхвърли и предложението на група икономисти начело с Жак Атали да се стимулира растежът във Франция с отварянето на регулирани професии като таксиметровите шофьори, конкурирането между аптеките и разрешение магазините да работят и в неделя.

Неудобната истина е, че повечето французи си живеят твърде комфортно - въпреки 10-процентната безработица, стагниралата икономика и национален дълг, достигащ 90% от БВП - за да се заемат с радикални промени на начина си на живот.

Макар в предизборната кампания да имаше много ръкомахане за деиндустриализацията и за относителния икономически упадък (особено в сравнение със съседна Германия), почти не се усеща някой да се е забързал да се заеме с тези проблеми.

Обяснението е отчасти във факта, че Франция беше защитена от пазарния натиск, който принуди Гърция, Ирландия и Португалия да искат помощ, а Италия и Испания да предприемат драконовски мерки със съкращения и структурни реформи.

Краткият драматичен момент, когато Standard & Poor's лиши Париж от елитния ААА рейтинг през януари скоро се изпари със стабилизирането на лихвите по кредитирането на Франция, пък и други кредитни агенции не последваха примера на S&P.

Франция все още се радва на исторически ниски лихви от около 3% по 10-годишните си облигации, отчасти защото инвеститорите смятат, че съдбата на икономиката й зависи тясно от Германия, както и от факта, че французите не са имали проблем да събират приходи. Обществената администрация работи, страната е с идеално географско разположение и голям потребителски пазар, с добре образована работна ръка и висока почасова производителност - като не забравяме и че французите работят относително по-малко.

Друга причина за съпротива срещу реформите е, че няколко поредни правителства си изгориха пръстите, опитвайки се да променят законите за защита на трудовите права, минималната заплата, вноските за здравеопазване и страдащата от дефицит пенсионна система. През 1995 г. стачки и масови улични демонстрации, радващи се на широка обществена подкрепа, провалиха плановете за реформа на режима за ранно пенсиониране на някои бюджетни служители, както и тези от 2006 г. за създаване на договори с ниско заплащане на младежите, които са наемане на работа за пръв път.

Французите, изглежда, биха предпочели да живеят с почти 25% младежка безработица, отколкото да бъде намалена минималната заплата или част от защитата от съкращаване или уволнение на вече работещите. Мнозина отказват да видят връзката между двете.

Част от икономическите съветници на Оланд, говорещи при условие за анонимност, казват, че като президент той ще бъде повече реформатор, отколкото може да си позволи в предизборната кампания.

Социалистите ще предложат на профсъюзите голяма сделка за участието им в управителните съвети и повече консултации с правителството в замяна на сътрудничество при реформирането на пенсионната система и приемането на необходимостта от бюджетни съкращения.

Тепърва ще се види дали са готови да споделят своята част от отговорността слабите и разединени френски синдикати, създали традиция на конфронтация по трудови въпроси.

Голямата надежда на Оланд е втората по големина конфедерация CFDT, засенчена от предвожданата от комунистите CGT. Във CFDT отдавна предпочитат преговори пред стачки, но често са измествани дори от по-малки, но по-радикални, синдикати.

Саркози направи кратък опит да се договори с профсъюзите по пенсионната реформа, но на края бе принуден да е наложи отгоре и срещу масови протести. В голяма част от предизборната си кампания той нападаше синдикатите и особено CGT като "посредници", изкривяващи волята на френския народ. Преди поражението той бе предупреждаван, че ако опита да наложи задължението преквалифицирани с държавни пари служители да заемат първото място, което им се предложи от агенциите по труда, ще последва съпротива, наричана символично "трети тур на изборите".

Десетки хиляди активисти, които се стекоха на митингите на крайно левия и подкрепен от комунистите Жан-Люк Меланшон, предупреждаваха, че който и да стане президент на 6 май, ще бъде посрещнат "на нож", ако опита да пипне което и да е от нещата, смятани от тях за естествени социални права.

Някои анализатори прогнозират, че на Оланд ще му е по-лесно да извърши реформи на социалната държава и трудовия пазар, защото може би ще се сблъска с не толкова войнствени синдикати. Част от икономическите му съветници припомнят, че между 1997 и 2002 г. социалистът Лионел Жоспен отвори повече държавни фирми за частен капитал, отколкото който и да било консервативен премиер.

Оланд каза още, че веднага ще започне преговори в Европа по мерки за съживяване на икономическия растеж и ще нареди незабавен одит на публичните финанси.

Това би могло да му даде политически чадър за започване на съкращения заради наследяването на по-слаба от очакваното фискална и икономическа позиция, както и да приеме да извърши някои структурни реформи като компромис с Германия, която пък да подкрепи един Европейски пакт за растеж.