Неотдавна ме обвиниха в Twitter, че съм едновременно "ултрароялист" и "автор на най-антимонархическия репортаж, който бихте искали да видите".

И двете съобщения бяха по повод репортаж във вечерните новини на Би Би Си, опитващ се да отговори на елементарен въпрос: "Защо страна, която е станала толкова цинична в отношението си към другите институции (парламента, лондонското Сити, медиите, полицията), остава толкова лоялна на монархията?"

Каквото и да си пожелават републиканците, по-малко от 20% от поданиците на кралицата във Великобритания казват, че биха искали да се отърват от кралското семейство. Този дял почти не се е променял през десетилетията.

Социологически данни на Ipsos Mori показват, че за република са били 18% през 1969г., 18% - през 1993 г., 19% - през 2002 г., и 18% - през миналата година. Три четвърти от населението искат Великобритания да остане монархия - констатация, която анкетиращите описват като "вероятно най-стабилната тенденция, която сме измервали".

Може да изглежда изненадващо, че системата за наследствени привилегии и власт запазва популярността си след толкова много промени, случили се в 60-те години, откакто Елизабет Втора се възкачи на трона. Като чете човек реакциите в Twitter, изглежда, че за някои монархисти дори да се задават въпроси за одобрение и неодобрение на династията Уиндзор е равносилно на държавно предателство. Републиканците от своя страна вярват, че липсата на подкрепа за каузата им за толкова дълъг период е доказателство за унизително коленичене пред короната.

Неотдавна разлистих отново трудовете на двама мислители, емблематични за този дебат между монархисти и републиканци във Великобритания - Томас Пейн и Уолтър Беджхот.

Търсех отговор на същия въпрос: "Какво й има на нашата страна, което поддържа толкова привързаност към система, противоречаща на меритократичните принципи на модерната либерална демокрация?"

През януари 1776 г. памфлетът на Пейн "Разумът" (Common Sense) се разпространява сред населението на колониите в Новия свят като манифест за американска независимост и републиканска кауза.

До днес британските републиканци смятат "Разумът" на Пейн за почти свещен текст. Монархистите обаче също имат такъв, написан точно век по-късно. "Английската конституция" на Уолтър Беджхот е войнствен отговор на революционните аргументи на републиканците от Новия свят.

Беджхот описал националните характеристики на развитите държави. С упадъка на колониалната сила и богатството на империята се увеличава желанието да се описва величието като нещо различно от богатство и територия. Вътрешно Великобритания искала да вярва, че е специална. "Хората почитат това, което можем да наречем театралният спектакъл на обществото. Кулминацията на тази пиеса е кралицата", написал той.

Да превъртим часовника напред до 1952 г., когато се подготвя коронацията на Елизабет Втора.

Въпреки недоимъка на следвоенните години решено е това да бъде приказно, бляскаво, екстравагантно събитие с цялата помпозност, която може да понесе. Ще има пера и кожи, злато и бижута, химни и тромпети.

В действителност това е било поемане на огромен риск. По това време Великобритания вече прави преоценка на традиционните структури на властта, оформили обществото през 30-те години. Как би реагирало едно общество, живеещо с купони за храна, на церемония, която сякаш му навира в носа богатството и привилегиите на наследствения монарх?

Двама социолози - Майкъл Йънг и Ед Шилс, излезли с тълпите в Ийст Енд в Лондон и се включили в уличните празненства, за да проверят. Работата им "Значението на коронацията" приема, че има хора, за които всичко това е отвратително пилеене на пари. Но като цяло те заключават: "Коронацията доказа в един момент и на практика за цялото общество, че подобен близък контакт със свещеното, който смятаме, че добре интерпретирахме в този труд, е един огромен акт на национално обединение."

Великобритания - съсипана, смачкана и насинена - изглеждала решена да прегърне монархията си и да плати цената. Парадоксът е, че недоимъкът успешно съжителствал с показността; критиките към институциите са били в хармония с желанието за една наследствена власт.

Не става дума само за това, че страната се е нуждаела от нещо, което да я откъсне от трудностите и несигурността. Ентусиазираната подкрепа за монархията, изглежда, е била насочена срещу новия либерализъм, диктуващ политиката в следвоенна Великобритания.

Обяснението, според мен е, че 50-те години са били период, в който страната се е опитвала да разбере как глобалната, институционална и обществена промяна могат да застрашат идентичността й.

Ефектът от американизацията, както и на колониалната и европейската имиграция върху британския начин на живот са били източник на сериозна тревога. Въпреки победата във войната изглеждало, че националната сила и влияние са изгубени. Властта на институциите била под въпрос.

Имало е и опасения, че бързо се променят ценностите и традициите, диктували семейния и обществения живот. Войната и финансовите трудности се комбинирали, за да разтърсят старите общоприети принципи.

На този фон монархията представлявала дига срещу бързата и плашеща промяна.

Шест десетилетия след като кралицата се възкачи на трона, много от тези предизвикателства остават. Продължават притесненията за това как глобализацията и имиграцията променят живота ни. Респектът от институциите намалява, докато глобалната финансова криза вещае нова епоха на лишения.

През май в Акрингтън видях един най-обикновен град, който беше полудял по кралицата. Хиляди излязоха на улицата и висяха по прозорците и уличните стълбове, за да зърнат монарха си. Стояха часове наред на мразовития вятър, надянали глуповати шапки сякаш като метафора за настроенията в страната. Времената са трудни, предизвикателствата са големи и ние отговаряме с "ура" за един аспект от културата ни, който - при цялата си ирационалност - е уникално наш.

Британците винаги са предпочитали странностите на историята си пред чуждия рационализъм. Римляните ни донесли прави пътища и десетичната мерна система. Скоро след като си тръгнали, ние сме се върнали към невъзможно сложната система на имперските мерки и виещите се провинциални шосета.

Норманите поръчали "Книгата на Страшния съд", за да се опитат да наложат ред в бюрократичния хаос, но им се налагало да правят компромиси на всяка крачка. Ето така сме се оказали с нещо, наречено Уорчестършайър - място, чието име чужденците абсолютно не могат да произнесат, да не говорим да го кажат буква по буква.

Британците не обичат правите пътища. Когато погледнем картите на САЩ с чертаните с линия граници на щатите, просто ни прилошава. Уолтър Беджхот разбирал, че идентичността ни е в онези извиващи се селски шосета, не в прагматизма на магистралата.

Същото е и със системата ни на управление. В нея логиката не е най-важният фактор. Щастливи сме да приемаме ексцентричността и чудатостите й, защото отразяват важна част от нашия национален характер.

Така че, опитвайки се да обясним необяснимия успех на монархията, не бива да очакваме отговорът да е основан на разума.

Това е не сметка за ползите и загубите, надраскана в джобния тефтер - колко струва кралицата в сравнение с това, което ни носи през туризма.

Това не е въпрос за доминиращите политически настроения - как може либерална демокрация да оправдава власт и привилегии, основани на случайност като това в чие семейство си се родил.

Британската монархия е ценена, защото е британска монархия.

Всички ние живеем в едно старо и сложно общество, което цени театралния спектакъл на обществото.