Кой казва, че управляващите в България не можели да казват "не" на Брюксел?

Промените в Закона за съдебната власт, които всеки момент ще влязат за оконачетелно гласуване в пленарна зала, отприщиха масово говорене в последните дни, което безплодно се върти в кръг. Неправителствени организации публично критикуват някои от най-натоварените с очаквания за промяна текстове, министърът на правосъдието Диана Ковачева защитава промените, а за някои идеи самата признава, че са спорни, и обяснява, че не произхождат от екипа на министерството.

А най-важните и спорни, ако съдим по реакциите на десетина неправитествени организации и представителни за магистратската общност съюзи, са именно онези текстове, които трябваше да свършат основната работа, така както я разбират управляващите: да убедят Европейската комисия, че правим радикална реформа на основния фактор, от който най-силно зависи работата на съдебната система - Висшият съдебен съвет.

Пет писма от Европейската комисия напомняха на правителство и законодатели, че трябва да има промяна във формирането на ВСС. Съветът е върховният административен орган на съдебната власт, който назначава магистратите и избира ръководителите им, повишава, понижава, санкционира - с решаващия кадрови лост в ръцете си той управлява системата. В същото време ВСС като управляващ орган на третата власт, веднъж формиран, не е отговорен пред никого за нищо. За разлика от правителството, чиито министри все пак подлежат на парламентарен контрол.

В тази особеност на ВСС е заключено обяснението защо е толкова важно да се намери средството, чрез което той да бъде съставен от компетентни, свръхотговорни и почтени юристи.

Упорството, с което мнозинството се противопоставя на прекия избор на членовете на ВСС от магистратската квота, признавайки го същевременно като най-демократичен, подсказват за неизречени, скрити причини. Проектът предвижда наистина по-голяма представителност на съдии, прокурори и следователи на делегатските събрания за бъдещия ВСС - вместо сегашните един делегат на 10 магистрати се предвиждат по един на петима. Само не и пряко избиране от общи събрания на трите магистратски общности. Чутите досега аргументи са само с технически и донякъде финансов характер. Не можели да се съберат 2300 души на едно място, тожлкова са съдиите в България ( не е вярно, че не могат, вече два пъти е имало общи събрания - веднъж в НДК, иведнъж в Експо-център). Или пък щели да бъдат големи разходите, тъй като за ден или два не можела да се свърши работата.

Оттогава досега имаше достатъчно време за откровена дискусия, с излагане на реални аргументи, а не със свенливо признаване на основанията за пряк избор (и ние искаме, ама как, като ...) и с ангажимент за създаване на софтуер за електронно гласуване за по-следващия ВСС след 5 години. (Специалистите могат да кажат за колко време се изготвя такъв софтуер, дори за лаиците като мен 5 години е толкова дълъг срок, че предизвиква смях).

И въпреки че няма да бъдат избрани пряко, което би дало най-голяма легитимност на бъдещата професионална квота във ВСС; и въпреки мненията на поне двайсетина магистрати, с които разговарях - че на делегатските събрания е по-голяма вероятността от манипулации чрез къде по-дискретното, къде съвсем директното влияние - за да не го наречем натиск, на администрагивните ръководители на съдилищата и прокуратурите; та въпреки тази очевидна разлика по същество в двата начина на избиране в полза на прекия избор, проектът на правосъдното министерство не го предвиди.

Дискусията остана да се върти в кръг, повтаряйки едни и същи аргументи, които предстои да чуем и в пленарната зала. За да се убеди обществото напълно, че "промяна не може да има".

Защото проектът за промени, без да създава гаранции, че във ВСС ще влязат най-компетгентните и без нравствени издънки магистрати, предвижда същевременно гаранции за повишения в кариерата им след като приключи мандатът им.

Тъй наречените кариерни бонуси на първо четене изглеждаха логични, щом като в постоянно дествайщ ВСС членовете му се откъсват от магистратската си работа и по тази причина са лишени от възможност за кариерно израстване за 5 години. Обаче заслужаващата внимание идея (която трябваше да осигури влизането в следващия ВСС на магистрати, които не тръгват към "върховния орган" само заради тлъстите заплати, или които да не жалят за "изгубеното кариерно време"), се изроди в елементарна отплата към... сегашния ВСС.

Да видим за какво, като припомним само изборите на някои административни ръководители.

Същевременно, а и по-късно, откъм МВР течаха полудискретни твърдения към медиите, че Пенгезов е човекът на "октопода" в съдебната система.

(Малка скоба, която обаче е цяла тема: Парадокс ли е, че откъм МВР се носят нападки едновременно и към Пенгезов, и към несъгласните с избора му Съюз на съдиите и куп неправителствени организации?! Що за логика на битките?! Не е парадокс, според мен това е обмислената тактика на кукловодите на задкулисието. Логиката, която трябва да накара общественото мнение да повярва, че се борим срещу мафията.)

Много по-късно, чак през 2011, щеше да стане известно от заключениета на парламентарната подкомисия за контрол на СРС, че именно той като шеф на Софийския градски съд е издавал разрешенията за подслушването на шефа на митниците Ваньо Танов по искане на МВР и че за СРС-тата спрямо Танов не е имало "достатъчно законови основания".

Председателят на Върховния касационен съд Лазар Груев, главният прокурор Борис Велчев и представляващият ВСС Анелия Мингова не участваха в дискусията, сякаш в знак на някаква душевна съпротива - горда, изтънчена, дистанцирана... Мълчанието в този ВСС като единствена и най-висша форма на несъгласие срещу мрачните сили на задкулисието! Все е нещо, можеше да бъде и по-лошо, мина ми през ума тогава. И тази моя мимолетна мисъл е най-страшната атестация за управителите на правосъдието в България!