Какво е да си социалист?
Франция избра първия си социалист президент от 1988г. насам, след което даде на социалистическата му партия и нейните най-близки съюзници внушително мнозинство в парламента. Но доколко е социалист Франсоа Оланд? И какво изобщо означава да си социалист в наши дни, пита в своя анализ европейският кореспондент на "Ню Йорк таймс" Стивън Ерланджър. И отговаря:
"Не много.
И със сигурност не нещо радикално.
В известен смисъл социализмът е идеология на индустриалния ХІХ век, един демократичен марксизъм, който дори успя (да не чуе дяволът!) в САЩ. Социализмът означава еманципация на работническата класа и превръщането й в средна класа; той защитава социалната справедливост и прогресивно данъчно облагане и в този смисъл общо взето си свърши работата. С намаляването на работническата класа социализмът има все по-малко какво да ни каже.
Дясноцентристките партии прегърнаха или възприеха много от идеите на социализма: профсъюзи, щедри социални помощи, извести форми на национално здравеопазване, дори ограничаването на въглеродните емисии. Десницата твърди, че може да управлява всички тези програми по-ефективно от левицата, но само по периферията може да се чуе някой да говори за премахване на социалната държава."
Ерланджър цитира Йошка Фишер, който започна кариерата си в крайната левица и остава известен говорител на каузите на Зелената партия в Германия да казва: "Като идеологическо движение социализмът вече не е жизнен". И продължава: "Днес това е комбинация от демокрация, върховенство на закона и социална държава и бих казал, че огромно мнозинство от европейците бранят това - дори британските тори не могат с пръст да пипнат националната система за здравеопазване без да бъдат обезглавени." Дори в САЩ, казва Фишер, "имате нещо като социална държава, макара да не искате да го признаете - все пак не оставяте хората да умрат на улицата".
Стивън Ернаджър разговаря и с една от най-колоритните фигури в Европейския парламент - Даниел Кон-Бендит, лидер на студентските бунтове от май 1968г., известен тогава като "Червеният Дани". Днес го наричат "Зеленият Дани" - съпредседател на групата на зелените в Европарламента. "Битката между частната и държавната собственост приключи" и класовите разлики са размити, обяснява той пред Ерланджър. "Никога не е имало чисто социалистическа работническа класа. Социализмът и социалната демокрация днес са за едно общество с повече солидарност, повече защита на хората и повече егалитаризъм. В известен смисъл днес социализмът се дефинира предимно като нещо противоположно на неолебирализма, като нещо, разчитащо повече на държавата и високите данъци за богатите."
Потърсено е и мнението на един от водещите от години леви политически философи на Франция и Европа - Бернар-Анри Леви, който впрочем е мултимилионер.
"Преди три години Леви бе критикуван, когато каза, че френската социалистическа партия не само умира, ами направо е умряла като политическа алтернатива за недоволните от Никола Саркози, защото представлява просто част от установения елит в държавата с малко по-различна позиция. Френските "социалисти на шампанското и черния хайвер" като богатия Доминик Строс-Кан или Жак Ланг едва ли са революционери. Техният бунт се проявява в това да се появят на обяд без вратовръзка", разказва авторът.
Днес Леви не е променил възгледите си. "Няма повече социалисти - ако са честни, трябва да сменят името на партията си", коментира той за Стивън Ерланджър. Социализмът "събужда кошмара за Съветския съюз, чийто лидери се наричаха социалисти". Днес, продължава той, европейските социалисти са станали като американските демократи - няма идеологическа левица във Франция след сриването на комунистическата партия, която бе едно "типично френско изключение".
В книгата си "Варварство с човешко лице" Леви пише: "Мечтая си в речника от 2000г. да пише: "СОЦИАЛИЗЪМ; съществително от мъжки род; културен жанр, роден в Париж през 1848г., умрял в Париж през 1968г."
"Но демократичният социализъм от неварварски тип има дълга история, особено във Франция. Дори днес делегатите на конгресите на Социалистическата партия се обръщат един към друг с "другарю" - един жест от миналото за една партия, съставена основно от учени и бюрократи, с други думи, държавни функционери, каквито във Франция има в изобилие. Френската държава представлява 56.6% от БВП на страната - един от най-високите показатели в западния свят", обяснява Ерланджър.
"Социализмът е много етатистки", казва пред него Марк-Оливие Пади, редактор в списание Esprit. Водещите фигури в социалистическото правителство са преди всичко творения на френските ръководни среди - завършили са елитни училища и имат кариера във водещи компании и институции - отколкото тези при администрацията на Никола Саркози. "Това е комбинация, възпроизвеждаща профила на самия Оланд". Саркози бе много повече аутсайдер за тази система и много по-близко до бизнеса.
Убеждението, че държавата трябва да ръководи, регулира и да проява находчивост и иновативност, е залегнало в сърцевината на френския социализъм. Размерът на държавата едва ли ще бъде променен при Оланд, чийто предизборни обещания включваха нови 60 000 учители в следващите пет години, повишаване на минималната заплата (и без това най-високата в ЕС) и създаване на държавна банка за иновации.
Отбелязвайки, че Оланд спечели президентския пост с половината от центристките гласове и една трета от тези на крайната десница, Ален-Жерар Слама писа във вестник "Фигаро", че "французите не правят нищо като останалите хора - те ще дадат живота си за президент социалист, за социалистически парламент, социалистически сенат и управлявани от социалисти префектури, но иначе отчетливо мнозинство от тях не са социалисти."
"Честно казано, а кой все още е социалист?", пита кореспондентът на "Ню Йорк таймс".
"Наистина ли социализмът е нещо повече от прагматизъм?", пита Пади. Леви посочва, че ентусиазмът около лидера на крайната левица Жан-Люк Меланшон е накарал поне за малко сърцата да забият учестено. Но обичащият да разлайва кучетата Меланшон не се представи така, както мнозина се надяваха (или опасяваха). През юни той бе победен на парламентарните избори от Марин льо Пен. "Някои вярват, че "френското изключение" ще се възроди с Меланшон. Само че, както е казал Маркс по повод Луи Бонапарт, историята се повтаря - първо като трагедия, после като фарс", казва Бернар-Анри Леви.