Новината, че британската икономика се е свила с 0.7% през второто тримесечие, когато лошото време и допълнителните празници (в чест на Диамантения юбилей на кралицата - бел.ред.) се добавиха към орязването на правителствени разходи и кризата в еврозоната, само изтъкна колко безрезултатно от 2007г. насам се представят Великобритания и повечето други икономики от Г-7.

Предлагат ни се много обяснения за това. Но същността на проблема е очевидна. Бизнесът и домакинствата отказват да инвестират в дългосрочни и неликвидни активи при цялата тази изключителна несигурност за бъдещето. Те предпочитат да трупат краткосрочни и ликвидни, но непродуктивни и нискодоходни активи като пари в брой и държавни облигации с висок рейтинг.

Страхът от задаваща се катастрофа кара бизнеса и домакинствата да трупат ликвидни активи, въпреки че в действителност е отрицателна реалната доходност на банковите депозити и тази от краткорсрочните и средносрочните дългови облигации на САЩ, Германия, Великобритания и другите големи държави. Предприемачи и обикновени хора предпочитат да понасят малки загуби всеки ден, докато инфлацията изяжда реалната стойност на портфолиото им, отколкото да рискуват да се събудят една сутрин с новината, че са понесли огромни загуби или че дори са били заличени активите им в резултат на рухнала банка, банкрут, девалвация или внезапна промяна в цените.

Не е ясно доколко рационално това избягване да се поема риск. Изследване на Fulcrum Asset Management показва, че през ХХ век е имало 58 случая на икономическа катастрофа (определяна като рухване с поне 10% на БВП), но само два от тях са били през втората половина на века. "Повечето съвременни инвеститори са направили кариерата си в един свят без риск от катастрофа", коментира Джилиян Тет тези дни в статия във Financial Times.

Но светът се промени и това предизвика дълбоки промени в поведението на инвеститорите. За тях вече е много по-голяма вероятността от икономически бедствия и огромни загуби. "Ключовият момент при инвестирането е, че активите изпълняват две функции. Те могат да носят възвращаемост, но също така предоставят и защита. Когато рискът от катастрофа е малък, инвеститорите изтъкват първата функция, когато рискът се увеличи, те се фокусират върху втората", обяснява Тет. "Ако в катастрофичната теория има грам истина - а аз допускам, че това е така - тя твърди, че нахвърлянето на инвеститорите върху сигурни активи може да не се окаже краткотрайно явление; рискът от бедствие може да влияе върху цените за дълъг период от време", пише още авторката.

От друга страна, избягването на крайни рискове може да е ирационално, ако инвеститорите надценяват вероятността от бъдещи катастрофи, а това допринася за постепенното инфлационно стопяване на тяхното богатство. Което те въпреки това приемат, за да избегнат и най-малкия шанс от големи загуби. Вече коментирах по този въпрос - че усиленото търсене на ликвидни активи с негативна доходност може просто да се окаже поредният балон в икономиката.

Независимо дали предпочитанията към ликвидни активи са рационални или не, характеризирането на проблема в тази светлина помага да се обясни защо ултраниските лихви, повтарящото се печатане на пари и други монетарни трикове не успяват да рестартират икономиките на САЩ, Западна Европа и Япония.

Федералният резерв и други централни банки сториха всичко възможно да тласнат инвеститорите към повече рискове като докараха почти до нулата номиналната доходност от банковите депозити и тази от краткосрочните и средносрочните държавни облигации. Де факто реалната доходност по тях се оказва дори негативна.

Но страхът от задаващо се бедствие е толкова силен, че за да го избегнат инвеститорите изглеждат готови да приемат да губят. Не е ясно дали централните банки могат да увеличат цената на това избягване на рискове и държане на ликвидни активи, смятани (ирационално), че ще компенсират евентуални загуби от такова бедствие. Инвеститорите могат да бъдат шокирани и накарани да се откажат от предпочитанията си за ликвидност единствено чрез създаването и системното поддържане на необичайно високи (5% и повече) нива на инфлация. Но хората, ръководещи монетарната политика, няма да могат умишлено да създадат подобен род инфлация. Дори да можеха, нямаше да оцелеят в последвалата политическа буря.

Единственото решение на проблема е правителствата да се намесят и да направят инвестициите в дългосрочни, неликвидни активи, които бизнесът и домакинствата не искат да сторят сами (било чрез държавни поръчки и директни плащания, било чрез гарантирана възвращаемост за домакинства и фирми).

В своята прочута "Обща теория на заетостта, лихвите и парите" Джон Мейнард Кейнс обяснява ,че спестяванията на компаниите и домакинствата няма автоматично да се превърнат в продуктивни инвестиции, растеж и заетост, ако заради отказа да се поема риск се трупат още и още кешови спестявания и други краткосрочни ликвидни активи. Щом домакинства и предприемачи отказват да инвестират заради голямата несигурност, правителството трябва да го направи вместо тях - не защото знае нещо повече за бъдещето, а защото е с повече средства и по-лесно поема риск и негативни последици.

В годините след Втората световна война, когато икономиката бе доминирана от конфликта между капитализъм и комунизъм, първоначалният и объркващ радикализъм във възгледите на Кейнс беше туширан. Идеята, че при определени условия държавата трябва да заобиколи пазарните механизми, бе анатемосана.

Вместо това кейнсианци и неокейнсианци преформулираха намесата като ограничени промени в лихвените нива и леки корекции на данъците и политиките за изразходване на средства с цел стимулиране на частния сектор да направи инвестициите, които според правителството са необходими за създаване на заетост.

Но дори бързият анализ показва защо всичко това е неадекватно в ситуация на истинска депресия. Ако избягването на риск е достатъчно да накара домакинствата да пренебрегнат негативната доходност от депозити и облигации, невероятно е малки и конвенционални промени в правителствените данъчни и разходни политики да са достатъчни да ги накарат да поемат повече инвестиционен риск.

Дори през 30-те години възгледите на Кейнс се оказаха твърде радикални, за да бъдат приложени на практика. Президентът Франклин Делано Рузвелт не е бил кейнсианец. Преди избухването на войната неговата администрация поддържаше голям бюджетен дефицит единствено през 1936г. и това е по-скоро изключение. През 1937г. и 1938г. данъците бързо бяха увеличени.

Под политическия натиск от настояващите за балансиран бюджет консерватори, както и заради колебанията относно собствената си стратегия, администрацията така и не възприема идеята за финансов дефицит в мирно време.

Федералната власт преминава към мащабно увеличаване на разходите и дефицит, едва когато избухването на войната заглушава дебата между левица и десница относно това коя е подходящата роля на държавата в икономиката.

В действителност радикалните възгледи на Кейнс са били изпробвани единствено във времена, когато рязкото увеличаване на разходите и дефицита са оправдавани с неикономически фактори. Конфликтите от студената война (Корейският и Виетнамският), увеличените разходи за отбрана по времето на Роналд Рейгън, както и надпреварата в овладяването на космоса са класически примери за мощни държавни инвестиции и силни стимули, оправдавани с неикономически аргументи.

Коментатори като Пол Кругман от New York Times се оплакват от неспособността на политиците да превъзмогнат фиксирането си върху балансираните бюджети и да научат уроците от миналото. Но историята показва, че никога не е било възможно да се постигне подобно споразумение само на основата на икономически аргументи. Твърде дълбоки са философските разлики между левица и десница относно това коя е подходящата роля за правителството.

Някои коментатори допускат, че военни конфликти би могло да предоставят стимули за икономиката, защото те елиминират излишъците. Но прекалените излишъци никога не са били истински проблем. На практика, конфликтите, надпреварата във въоръжаването и други "национални проекти" като състезанието за космоса предоставят стимули и са способни да преодолеят депресията, защото благодарение на тях политическата система преодолява нормалните си различия относно ограничаването на публичните инвестиции във времена, когато несигурността и прекаленият песимизъм са парализирали поемането на рискове от частния сектор.

В момента САЩ и страните от Западна Европа продължават да се борят с дефинирането на национален проект, който да оправдае мащабни програми за инвестиране на публични средства. Няма очевиден враг, който да оправдае повече разходи за отбрана, а още не са набрали нужната скорост разговорите за инвестиране в зелена икономика с цел избягване на глобално затопляне.

При уплашени инвеститори и отсъствието на обединяващ национален проект за оправдаване на предвождани от правителството или гарантирани от него инвестиции, депресията ще продължи, докато инвеститорите осъзнаят, че да държат ликвидни активи с отрицателна доходност всъщност невидимо им носи по-големи загуби, отколкото потенциалните икономически катастрофи, от които толкова се страхуват.