Като анализатор исках да проверя дали има подобрение в организацията след силния отзвук на случилото се и критиката към управляващите по време на пожара над Бистрица.

Призоваваха доброволци, но нямаше организиран транспорт. За щастие от гражданската група "За Витоша" предложиха коли и на 25 август, събота, около три часа през нощта пихме кафе и се отправихме към Рила. Още с пристигането на уреченото място, под манастира, където бе изнесен щабът, ни посрещна началник-щабът комендант Христов. Веднага си пролича, че човекът умее да разговаря. Имаше доверие в нас. Без излишни детайли, веднага ни обясни ситуацията и способите на гасене, които се различават при различните горски пожари. В случая пожарът обхващаше предимно треви, ниски храсти и иглолистен клек.

Обнадежди ни и фактът, че за разлика от Бистрица тук не се губеше време, решенията се взимаха на нощни лампи преди 5 часа, а до 6 вече всички се отправиха да атакуват пожара от няколко страни. Организацията определено бе в пъти по-добра, отколкото на Витоша. Бяхме изпуснали първите групи и за да не губим време да чакаме следващите, комисар Христов ни прати нас - 15-20 души, да настигнем група от 32 пожарникари от София в посока резервата Кирилова поляна, на около километър и половина над Рилския манастир. Настигнахме ги точно навреме, преди да поемат по пътеката, която след три часа ни отведе откъм източната част на пожара, на билото и на височина от около 2000 метра.

Като човек, отраснал по горите, не се плашех от изкачването. За тези три часа имах шанса да поопозная пожарникарите и да разпитам водача от горското. Интересен човек, който ни "начерта" цялата география на пожара. Пътем рисуваше пейзажи, вкарваше животните в картината и ни показа маркировките, с които мъжкият мечок си бележи пътеките и територията. На пожарникарите също им беше интересно.

Макар несвикнали с такива изкачвания, пожарникарите се притесняваха не за друго, а че се губи време в ходене и че след подобни няколко дневни прехода трябва да дават и нощни дежурства. Успокоението за всички дойде, когато малко преди да достигнем върха и огнището, засякохме нощната смяна горски, които ни осведомиха за ситуацията. Успокои ни и фактът, че има нощна смяна. Изляхме минералната вода, напълнихме с рилска и продължихме.

   

На върха нещата изглеждаха по-добре от очакваното - много пушек без много пламъци. Огнището беше все още на около 200-300 метра от резервата и гората. Нашата задача беше да не допускаме разрастването, като гасим краищата с лопати.

Вече беше направен т.нар. насрещен огън - контролирано палене с цел създаване на защитна зона, която вече е изгоряла и през нея пожарът не може да се прехвърли. Работата не беше трудоемка, бяхме подпомогнати от два хеликоптера, които поливаха интензивно, тъй като пълнеха вода от близкия микроязовир до град Рила. В ниското ситуацията изглеждаше по-зле, но горският водач ми разказа по пътя, че верижната техника прокарва път за противопожарната, а и реката е естествен предел за пожара.

 

Да, но видяхме как на отсрещния южен склон пожарът се разраства с пламъци. Нищо не можехме да направим. Надолу от билото бе скалиста отвесна местност, по която бе невъзможно да се слезе без катераческа екипировка. Остана ни само да се уверим, че всичко е под контрол горе, и да се поразходим по билото, тъй като скоро трябваше да слизаме. След разбор и малко шеги с горските и пожарникарите се отправихме надолу. Някои от тях щяха да нощуват там, но ние искахме да разберем дали може да сме полезни на другия фронт, а и не искахме мракът да ни настигне по пътя.

На слизане решихме да си направим спускането по-забавно, като извършим това, което наричам контролирано губене. Слизахме по естествените диагонали и дерета на гората извън пътеките, за да се насладим на непокътнатите творения на природата. Излязохме малко над къмпинг "Бор" и хората много ни се зарастваха, като разбраха, че сме доброволци.

Върнахме се в щаба. Участвахме в дискусията и разбора на цялата ситуация. Накрая началникът ни помоли да не водим повече доброволци и да не активираме сайтовете и социалните мрежи, защото има повече работа за професионалисти. Ситуацията уж е овладяна, пък уж била по-критична и не сме били подготвени колкото професионалистите. Явно така му бяха наредили.

  

Нещо в този човек, в поведението му издаваше, че той има доверие в доброволците. Все пак не се изискваха специални умения за гасене в подобни терени, а преди всичко жива сила и физическа подготовка. Той знаеше, виждаше, че доброволците ще се справят. Остана въпросът кой и защо се страхува от доброволците.

   

Началниците от по-горните равнища явно са от политиците, които се боят от бурните реакции на доброволците при най-малката липса на професионализъм. Липса на професионализъм е и неразбирането на смисъла на доброволчеството, което предлага ротация на различни хора със свежи сили. Липса на професионализъм е и подлагането на професионалистите на прекалена уморена, т.е. на риск. Така може да се обясни и злощастният инцидент с обърнатия автомобил. Добре че нямаше други инциденти при непрекъснатия режим на работа на пожарникарите.

Инатът да не се работи ефективно с доброволци идва от желанието на властта да се убеди сама и да убеди и другите, че няма нужда от помощ, защото е силна и можеща. Но сила и можене не означава да се дават жертви. Мирно време е. Инциденти не може да няма, но друго е, когато те са след хиперумора, за да покаже властта мускули пред народа.

Успокоението все пак е, че в Рила организацията и комуникацията бяха на значително по-високо ниво, отколкото на Витоша. Това е доказателство, че има ефект от гражданския натиск покрай Бистрица. Надежда Иима!