Прочит на историята: "Героят е винаги в строя"
Днес споменаването на лозунга ''Героят е винаги в строя!'' рядко буди ясен спомен. Дори тези, които в края на 70-те и през 80-те години на XX в. са се оказали част от младежките трудови колективи, включени в кампанията, най-често се сещат единствено за банкетите, устройвани със заплатата на героя патрон. Колкото и да е абсурдно, повече от 10 години – между 1977 г. и 1989 г., се оказва, че безсмъртните герои на комунизма, макар и нетленни, могат да се окажат и колеги, получаващи реална заплата - наравно с останалите работници и служители. И днес могат да бъдат чути спомени на хора, оказали се в ситуацията да работят символично, а и буквално с (и за) ''патрона''.
Фрапантната инициатива "Героят е винаги в строя" се разработва като общодържавно мероприятие от втората половина на 70-те години на XX в. Тя се разгръща като национално движение от 1977 г. (първо в няколко предприятия във Враца; през 1974 – еднократно в един завод в гр. Гоце Делчев) във връзка и с подготовката на честванията на 1300-годишнината на българската държава и 35-годишнината на социалистическата революция. Наричан в официалните документи от епохата колективен ритуал, патронажно движение, кампания, мероприятие и пр., феноменът "Героят е винаги в строя" е и част от идеологическите сценарии на късния социализъм, илюстриращи опитите за установяване на държавния контрол над паметта в неговите най-радикални форми.
"За себе си и за онзи момък"
Както повечето кампанийни мероприятия на епохата, от днешна гледна точка – понякога крайно и екзотично безсмислени (като малко познатия "Чудновски почин" или известните ленински съботници), българският вариант на "Героят е винаги в строя" е реплика на съветската инициатива, наречена "За себе си и за онзи момък" ("За себя и за того парня").
В Русия и сега фразата "За себе си и за онзи момък" е популярен идиом, употребяван най-често в ироничен или неодобрителен смисъл, когато става дума за ситуация, в която работиш за някой друг. Вече е позабравен героико-романтичния ореол на фразата "За онзи момък" - името на песента по стихове на Р. Рождественски от съветския филм "Минута мълчание" (1970). Филмът е широко популяризиран в Съветския съюз и в края на 1974 г. във връзка с тържествата в чест на 30-годишнината от "Победата над фашистка Германия", фразата става лозунг на нов "трудов почин" - комсомолски трудови бригади да включат в списъка на работещите в техните предприятия имената на загинали на фронта герои и да изпълняват трудовите планове и на себе си, и на героите.
"Проявление на социалната активност на трудещите се"
В българския вариант съветската кампания се разгръща под названието "Героят е винаги в строя" и е разработена като акция на Българските професионални съюзи (БПС), Националния съвет на активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК) и Комсомола (ДКМС) – това под идеологическия надзор на отдел "%Агитация и пропаганда" на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Както звучи популярното партийно заклинание, целта е да се работи "за класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на младата работническа класа".
По-късно (след 1983 г.) патронажното движение е поставено под шапката на мемоарната кампания "Народната памет разказва" като основен фокус на активностите по линия на профсъюзите: "да свърже възпитателната и организационна дейност на производствените колективи с революционното минало на народа".
Инструкциите, спуснати от най-високо равнище, са ясни - предимно ''младежки трудови колективи'' (заради търсения възпитателен ефект) под патронажа на местни клубове на активните борци против фашизма и капитализма определят за патрони на производствените звена "загинали изтъкнати дейци на БКП, РМС и други прогресивни движения, революционери от борбата срещу османско владичество, фашизма и капитализма, прогресивното световно движение както от града и района, така и от страната, СССР и други братски страни".
Въпреки първоначалните инструкции за по-широк диапазон от възможности за избор на "патрон" в хода на патронажното движение се препоръчва изборът да падне върху местен герой партизанин: "За патрон да се приема повече от местен герой. За тази цел Общинският съвет на Профсъюзите и съвета на АБПФК да подготвят препоръчителен списък с кратки биографични данни за героите, като се организира изучаването на биографиите им!"
Всяка бригада, включена в патронажното движение, трябва да подреди "кът на патрона" и при провеждане на събрания, срещи, чествувания и др. да се осигурява присъствието на "активни борци и изтъкнати политически и стопански дейци":
"Кътът на патрона е направен и оформен в стаята за петминутки под наслов "Асен Ат. Лагадинов – Наше знаме, наш пример, наш идеал!" (цех "Асен Лагадинов", Завод за слаботокови релета, с. Баня, Разложко).
Активните борци – "другари" на патрона и "кръстници" на бригадите
Политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. размества акцентите в конструирането на биографиите на група хора, познати като "бойци срещу фашизма", а малко по-късно като "активни борци срещу фашизма и капитализма" (сякаш борците могат да бъдат пасивни) – превърнали се в привилегирована каста в иначе егалитарното по дефиниция социалистическо общество. В края на 70-те години те са призовани и като активни участници в новата кампания.
Активните борци, наричани официално в кампанията "приятели" и "кръстници" на бригадата, трябва да предлагат кои да бъдат патроните, да помагат с "живи" свидетелства за запознаването с биографиите им и да организират оформянето на кътовете на патроните.
"... Да се организират и провеждат срещи с изтъкнати борци против фашизма и капитализма, с близките на героя. На тези срещи да се организира разказване и на спомени за героичното минало на нашия народ..." Именно заради "живите" свидетелства се търси за патрон, по възможност местен загинал партизанин, с когото активният борец е бил "съратник", познавал е лично и има възможност да разказва спомени за него от "първа ръка". Разбира се, не са изключение случаите, когато патрон се оказва Васил Левски, Христо Ботев, Роза Люксембург, дори и живата космонавтка Валентина Терешкова.
Понякога самите "кръстници" избягват да предлагат познати "патрони". Такъв е случаят от 1981 г., когато на общото заседание на общинските звена на Профсъюза, Комсомола и активните борци в гр. Разлог Иван Копанаров (АБПФК) предлага бригадите, които нямат патрони, да се насочат за такива към имена на герои от национален и интернационален характер. Аргументите му, отразени в протокола на заседанието, са колкото сериозни, толкова и комични: "Ние сме стари и помним още от турско време. Но сме и с изветрела памет, не всичко вече помним. Не мога да отговарям за патрон, който не познавам, и не мога да бъда кръстник без покана...."
Само в един малък провинциален градец като Гоце Делчев няколко десетки борци пенсионери подсигуряват ежемесечния ритуал пред къта на патрона: "В качеството си на приятели в отделните бригади 27 активни борци най-добросъвестно изпълняват поръката на Партията за революционното минало и добродетелите на работническата класа пред трудовите колективи..."
Герой на заплата - "Първо за патрона, после за себе си!"
Патроните и кътовете на патрони на пионерски отряди, войскови подразделения, предприятия и детски градини са неотменна част от делника на социалистическия гражданин и преди кампанията "Героят е винаги в строя". Всеки отряд в училище трябва да има свой патрон - убит антифашистки герой; при влизането в пионерската и комсомолската организация учениците са изпитвани публично върху житието на патрона, снимката икона на патрона, поставена в специални кътове, е украсявана и почитана. Събраните партизански истории са драматизирани и представяни на задължителните годишни прегледи на художествената самодейност, а роднини и близки на патрона са почетни гости на всички училищни тържества. Убитите герои антифашисти са вписани в личния състав на Българската народна армия със специален указ на министъра на отбраната, на военните тържествените проверки се рецитират техните кратки жития, а във войнишките спални помещения леглата на загиналите герои са почитани.
В "Героят е винаги в строя" обаче всеки патрон на бригада се завежда по ведомост и му се определя норма, която бригадата изпълнява, начислява му се трудово месечно възнаграждение и така участва символично в производството. В началото на работния месец под мотото "Първо за патрона, после за себе си" се изпълнява трудовата норма на героя и едва тогава всеки работи по своята.
Специално разработени "Статути за заработката на героя" регламентират калкулирането на заплатата му и начина на изразходване на средствата по нея: "За заработката на героя в СТАТУТА средствата се набират от труда на бригадата и се разходват по нейно решение." Така се оказва например, че годишната заработка на героя Иван Козарев (първият български партизанин) като патрон на цех в предприятие за 1983 г. е 1943 лв. и 80 ст. Общинският съвет на профсъюзите разрешава тези пари ("за издигане на класово-патриотичното възпитание на колектива") да се усвоят за екскурзия на колектива до връх Бузлуджа.
Героят вдъхновител
Интересно е как се оценяват тогава ползите от "Героят е винаги в строя". Обстоятелствено-патетичната обосновка, формулирана от висшите апаратчици, която четем в архивите, е красноречива: "Положителното е преди всичко, че членовете на тези бригади свързват своята производствена дейност с живота и дейността на своя герой, чието име са приели за свой патрон. А това поражда сред трудовия колектив революционна енергия и стремеж за постигане на по-високи производствени резултати, с които допринасят за изграждането на социализма в НРБ, цел за която се е борил и загинал техният патрон. Това духовно свързване на трудовия колектив с името и делата на героя е фактически идеологическата основа, която служи като заряд, като стимул и стремеж към по-висока производителност на труда."
От Профсъюзите до "Народната памет разказва"
В политиките на паметта от последните години на комунистическия режим в България, в екстремните форми на "социалното управление на миналото" движението "Народната памет разказва" заема особено място. Като кампания за организирана ''масова'' мобилизация на спомените след 1983 г. то се задава като най-мащабното събиране на исторически свидетелства и спомени, добивайки почти индустриални размери. Основната цел на движението "Народната памет разказва", формулирана в бодряшка формула, е да утвърждава "героичната история на народа, добродетелите на българския дух, изконния му стремеж към социална и национална свобода". Още един важен момент, залегнал дълбоко в разбирането за необходимостта от инициативата за събиране на тези спомени, е търсенето на възпитателните ефекти в целенасочено изграждане на връзка между поколенията. Инструкциите апелират за възприемане на активно отношение към миналото – да не се поднася само ''наготово'' в уроци и чествания, а да се въвлича населението в събирането и опазването на определеното като ценно от това минало, а всичко това - като част и от възпитателната работа.
Именно възпитателният заряд и насочеността към младежта се оказват удобен повод за преминаването в началото на 1983 г. на колективния ритуал ''Героят е винаги в строя'' под шапката на движението ''Народната памет разказва''. Оправдание за това сценаристите на кампанията "Героят е винаги в строя" намират в тезата, че като правило честването на активни представители на националноосвободителните и революционните борби се предхождат от издирвателска, събирателска и изследователска работа. Във Видински окръг по-голяма част от 447-те бригади, както и 250-те "трудови колектива" в Хасковски окръг, които участват в движението през 1986 г., носят имената на партизани и съветски воини. В паметната кампания те трябва да проучват и изучават биографиите на патроните си и да дават "шефство" над пионерски отряди със същия патрон, както и да се съревновават социалистически с други бригади – отново носещи името на техния герой: "Бригадите, носещи името на един и същ патрон, да сключат договор за съревнование помежду си!"
И гинеколози, и кравари "За честта на патрона"
За съревнованията между две бригади с един и същи патрон също е предложен подходящ идеологически слоган - "За честта на патрона". Принципът на съревноваващи се колективи само заради общия патрон понякога поставя работещите в още по-абсурдна ситуация от тази да работят за комунистическа икона. Пример за това е оплакването на медицинския персонал от акушеро-геникологичното отделение на една болница, изпратено до Окръжен съвет на Профсъюзите по повод на това, че изпитват трудности в съревнованието с младежката трудова бригада със същия патрон от местна кравеферма. Подобни случаи не пречат официалните отчети по реализирането на резултатите от движението "Героят е винаги в строя" да продължават до 1989 г. да звучат като апотеоз на трудовите подвизи на стотици хиляди "трудещи се"; да преповтарят фразите за благоговението и признателността пред самопринесената в жертва "кръв на хиляди герои", останали "винаги в строя"; да търсят измерение на смисъла на живота на всеки "труженик" и ново доказателство за силата на партията.
Колективното псевдофолклорно производство на биографиите на героите, както и литургично-празничното им изпълнение на масовите чествания или пред "къта на патрона", почитането на снимки и паметници икони на загинали партизани, а покрай тях - и на живите герои, трябва да засилят в онази епоха мистицизма на националната гордост. Ако краят на 70-те и 80-те години са времето на "мимикрията" на реалния социализъм, то "Героят е винаги в строя" се оказва подходяща, дори гротескна илюстрация за това. Истеричното звучене и често още по-истерично задаваните инструкции по кампанията често стоят на границата на реалността. И ако бягството от реалността е патология на утопията (както посочва Петър Воденичаров в книгата си "Език, пол, власт"), склерозата е патологията на идеологията: склеротичната власт започва да се крепи единствено на ритуалистичното, почти механично повтаряне, напълно изпразнено от смисъл.
Тук е и отговорът на въпроса, който някои ще си зададат - заслужава ли едно тоталитарно мероприятие като движението "Героят е винаги в строя" толкова голямо внимание в подробности за неговата рутинна организация и дейност. Подобни идеологически инженерства с реални хора от онази епоха често се оказват потулени, дори изличени от съзнанието на генерации българи. Или пък остава споменът за вкуса на онези сюрреалистични кебапчета с гарнитура от соцбанкетите, организирани със заплатата на "безсмъртния" колега.