Какво научихме от Турция за изграждането на демокрация в мюсюлманско общество? Когато един евтин филм се подигра с пророка Мохамед, това предизвика смъртоносни протести в много ислямски държави и единствените мирни протести бяха в Турция. Защо се получи тази разлика?

Премиерът Реджеп Тайип Ердоган събра комплименти за партията си, успокоила мнозина ислямисти. Вярно е, че една голяма глава от успешната история на турската демокрация и модернизация представлява превръщането през 90-те години на политическия ислямизъм от идеологически и държавноориентиран в прагматичния и бизнес ориентиран бранд на AKP.

Но ако не се споменат и другите глави, може да се получи превратна представа за историята, давана за пример. Турският модел стана относително успешен, понеже успя да изгради относително светски, относително демократични обществени и политически институции, основани на ясни правила. Моделът се проваляше, когато тези институции се оказваха несъвършени или не се подобряваха в сътрудничество между светски и религиозни играчи.

Умерените ислямисти успяха благодарение на относително добре работещите турски светски и демокатични институции. През последните години AKP натрупа дивиденти от несъвършенствата в турската светска демокрация, а не от поправянето им. Парадоксално, демократичният вятър на Арабската пролет ускори този процес.

Модерна Турция беше основана през 20-те години на ХХ век с наложена отгоре радикална секуларизация. Отрицателната страна на това беше много сложно историческо-културно наследство и недоволството на потиснатите ислямистки елити. Положителната страна бяха три изключителни постижения: изграждането на всеобхватна национална идентичност; намаляване на антипатията към озападняването и разделянето на социо-икономическата модернизация от традиционния ислям; създаване на относително стабилни и безпристрастни институции.

Въпреки това изброеното нямаше да разграничи Турция от авторитарните светски републики в арабския свят, ако турските светски елити не бяха станали по-умерени и не бяха позволили многопартийни избори след 1950 г.  В допълнение при либерализацията след 1980 г. Турция изгради конкурентни и отворени икономически институции, които с помощта на МВФ станаха и по-отговорни след финансовите кризи от 2000-2001 г.

Партията на Ердоган е продукт на тези постижения. Макар че светските институции сурово наказваха политическите ислямисти, свободните и честни избори им дадоха шанс да станат умерени и да спечелят властта. Относително либералните икономически институции дадоха на АКР механизмите за управление на икономиката и

Но светските демократични институции са несъвършени. Макар светските лидери да позволиха ротация на правителства чрез избори, те оставиха реалната власт в ръцете на военните и колосалния държавен апарат. Докато Турция развиваше силна национална идентичност и относително безпристрастни институции, малцинствата - и особено кюрдите - бяха дискриминирани. Под маската на разделянето между държава и религия институциите, за които се предполага да са светски, контролираха религията, прокарваха сунитския ислям, дискриминираха алевитите и погазваха и светските, и религиозните свободи. Правителствата си запазваха огромна власт да ограничават икономическите свободи и заради политически цели да дискриминират бизнесмените.

Поддръжниците на АКР се надяваха партията да поправи тези недостатъци. Тя направи много. Най-важното е, че задуши военното преторианство. Миналата седмица граждански съд безпрецедентно осъди трима бивши генерали на 20 години затвор заради заговор за преврат през 2003 г. 

В първите си два мандата партията преследваше реформи, мотивирани от идеята за интегриране в ЕС. Напоследък обаче

Вместо да направи политическата система по-отговорна, Ердоган концентрира в ръцете си взимането на решения и иска въвеждане на президентски режим. Изоставяйки "отварянето към кюрдите", Анкара се завърна към военната политика. Назначения в администрацията, изкачване в кариерата и печеленето на държавни поръчки масово се решават на базата на фаворизиране по политически и религиозни причини и шуробаджанащина.

Парадоксално, събитията след Арабската пролет само засилиха тези тенденции. Политиката за "нулеви проблеми със съседите" отстъпи място на напрежение със Сирия, Иран, Ирак и Израел. Проблемите във външната политика принудиха кабинета да се сближи със сунитските сили в региона и го направиха по-малко толерантен към критиките.

Водещият дискурс става все повече религиозен, сектантски и антизападен. Няма бурни протести срещу филма за Мохамед, но "експерти" с академични титли наизскачаха с твърдения като "За да изграждат собствената си идентичност, западняците се нуждаят от някого, когото да мразят", "Ние, хората от изтока, сме различни, не ни трябва това и сме по-толерантни към етнически и верски различните от нас".

АКР не може да бъде обвинявана за всичко това. Турция все още е демокрация с избори и партията би бил принудена да се реформира, ако имаше сериозна алтернатива. Но подкрепящата светското начало Републиканска народна партия (СНР) още не е представила сериозни алтернативни политики за уреждане на кюрдския конфликт, реформаторски секуларизъм, ръководене на икономиката и ефективно предоставяне на услуги.

Турция все още може да бъде положителен пример. Сравнителните й предимства са основани на частично работещите светски и демократични институции. Сегашният многопартиен процес по съставяне на нова конституция може да помогне тези институции да станат истински светски и демократични. Но за да се случи това, турските елити не трябва да повтарят грешките на миналото. Всички страни трябва да имат думата, включително турци и кюрди, мъже и жени, богати и бедни, религиозни и атеисти.

Така основната поука от турския опит не е как АКР спечели изборите или как направи умерени своята ислямистка идеология и начин на говорене и действие. Партията може отново да се промени. Поуката не е и да се пренебрегват етническия произход или религията.

Предизвикателството е да се опитаме чрез сътрудничество и компромиси да изградим етнически и верски неутрални, безпристрастни и отворени демократични институции.