Човекът смята себе си за уникален. Причините могат да бъдат много – фактът, че сме изградили цивилизация; умението ни да различаваме добро от зло; използването на език, за да общуваме; способността ни за свободен избор и действие; крайно съмнителното вярване, че само ние сме способни на любов; или знанието за неизбежната ни смърт.

Всички тези вярвания и всяко едно от тях поотделно копаят пропастта между нас и останалите живи същества. Така човекът, самопровъзгласил се за "венец на еволюцията", се превърна в основна заплаха пред съществуването на планетата си. Всекидневно създава необходимостта природата и животните да бъдат спасявани от алчността и глупостта на събратята му.

Висшето природно творение (за каквото се смята човекът) безжалостно експлоатира подземните ресурси. Заради "прогреса" жертва въздуха, водата и почвата, необходими за съществуването му. Забравя да се съобрази дори с факта, че собствените му наследници също ще се нуждаят от тях.

Оправдава късогледството и жаждата си за все повече с "бъдещите поколения учени ще измислят нещо"... Но, пита Джаред Даймънд в книгата си "Катастрофа", проследяваща загиването на различни общества поради унищожаване на природната среда: "Какво ли е мислил човекът, отсичащ последното дърво на Великденските острови (където обществото се срутва и хората измират поради изсичане на горите)? Че шаманите ще измислят заместител на дърветата? Че човекът е по-важен от растенията?".

а после се диви на жестокостта на природните бедствия, като например предизвиканите от безразборна сеч свлачища. Оплаква се от липсата на риба в замърсените води. Учудва се, че диви животни нападат питомни, след като естествените им местообитания са били урбанизирани. И кого обвинява човекът за свойте несгоди?

Природата, разбира се. И животните. Затова ги убива.

Цяло чудо е, че въпреки замърсяването и критично намалялата популация, през последните няколко години виждаме делфини около бреговете на Черно море. Но според рибарите свободният им лов трябва отново да бъде разрешен, както е било по нашите брегове до 1983 година. "Делфините трябва да се разглеждат като вълците в гората. Защото и те като тях са хищници и изяждат рибата в морето", каза преди време Динко Димитров, председател на рибарското дружество в Царево. Нищо, че морето тази есен "ври от паламуд" пак по думите на местни рибари.

По подобен повод индианците-ирокези имат важно предание. Веднъж племето се изнесло към нови ловни полета, но това се оказала територия, схващана от местните вълци като тяхна. Те започнали да отвличат домашни животни, старци и бебета. Събрал се съветът на старейшините да реши, какво да правят ирокезите. Можели да изтребят всички вълци, но се отказали. Решили, че подобно изтребление би ги превърнало в народ, какъвто те не искали да бъдат. Затова сгънали вигвамите и отишли другаде. Оттогава и до днес на всяко заседание на съвета на старейшините, някой поема ролята на представител на вълците.

Всеки ирокезки съвет започва с въпроса:

Абсолютно сигурно е, че на събранията на черноморските рибари никой не говори от името на делфините.

Това лято са намерени около 70 мъртви делфина. Трикратното увеличение спрямо миналата година е притеснително дори когато вземем предвид естествената смъртност, бурното море през изминалата зима и да ги наречем "нещастните случаи" на оплитане в рибарски мрежи. Тези случаи се разпознават по отрязаните перки. И се оправдават с желанието на рибаря да освободи скъпата (от 200 до 2000 лв.) си мрежа от вече мъртвия, поради нарушен ритъм на дишане, делфин.

Миналата година обаче морето изхвърли на плажа на къмпинг Корал делфин с огнестрелни рани. Заключението на експертите беше, че това са следи от рибарски куки.

А според наказателният кодекс на България убийството на делфин е престъпление, което се наказва с до 3 г. затвор. Законът за биологичното разнообразие пък предвижда глоби до 5 000 лв. за физическо и до 10 000 лв. за юридическо лице при посегателство срещу делфини. За жалост, законите не прекратяват беззаконието. Спира го моралът и контролът. Но те липсват.

Въпреки че, човекът се гордее с по-високата си интелигентност спрямо животните (поне според собствените си изследвания) и притежава чувство за морал, той удобно забравя, че от морала произтичат задължения.

В книгата си "Философът и вълка" Марк Роуландс обяснява: "Животните не могат да подложат своите действия на критичен контрол и морална оценка... Затва те са т.нар. "морални пациенти", за разлика от морални агенти. Това означава, просто казано, че те имат права, но не и отговорности. Същото, разбира се, е вярно за много хора - малките деца, например."

Животните не могат да бъдат морално критикувани за това, което правят; но за поредна есен, сме свидетели на оплаквания за мечки, нападащи домашни животни.

Причината за нападенията е ясна и я знаем от деца:

Благодарение на човешката дейност в горите естествените източници на храна за мечките драстично намаляват и те тръгват да търсят нови. Хората не се замислят, че причината се крие в тях. Те са уплашени и гневни. Ловни дружинки полутайно-полуявно се готвят за мъст, а министерството на околната среда се опитва да потуши конфликта между мечките и хората, раздавайки електропастири и спрейове с капсаицин (люти чушки).

Все пак, преди седмица се появи една добра новина за мечките. Благодарение на наказателна процедура на ЕК срещу България, у нас ще бъде премахната минималната ловна квота от 3%за кафяви мечки. Тя беше внесена от депутата Емил Димитров и приета от парламентарното мнозинство в края на 2010 година в пълно противоречие със защитения статут на животните.

На фона на многобройните посегателства върху тези и други специално защитени видове не е трудно да предположим, какво е отношението към незаплашените от изчезване животни.

Нарочно взето или купено домашно животно бива изхвърлено на улицата, защото пуска много косми или пък... лае. В големите градове тази практика е ежедневие, по селата е сезонна. За лятото се взима кученце или котенце за детето. Понеже е във ваканция и много иска. А есента, когато гражданите трябва да се приберат от селата, животинчето се оставя в съседното село. Защото в собственото знаят, че е твое и ще ти го върнат.

Изоставянето на животни не е инкриминирано и не се санкционира сериозно. Но Наказателният кодекс, сам по себе си, няма как да спре тормоза над животни. От миналата година насилието над животни (домашни, дворни или бездомни), вече не се третира като деяние, подлежащо на административно наказание. Смята се за престъпление и наказанията са строги. Вече всеки, който забележи жестокост към животно, може да се обърне към полицията за съдействие. Ясно е обаче, че хората които го правят не са много, а полицията не полага всички необходими усилия за разкриването на тези престъпления. Дори всеизвестният случай с жестоко осакатенто куче Мима остана без виновен.

От насочено към животни, то лесно прераства в насилие към деца или възрастни хора. Насилникът посяга на по-слабия. Вместо да е основано върху принципа на справедливостта, обществото става банда, в която силните властват над слабите. По думите на Августин Блажени: "Една държава лишена от справедливост по нищо не се различава от шайка въоръжени разбойници".

Човекът може да бъде това за което се смята – единственото морално същество на планетата – само ако някой говори от името на делфините.