Заслужава да се замислим за това, че природозащитниците у нас гласуваха заедно с десните на ядрения референдум - сякаш за да потвърдят модната напоследък теза, че екологията всъщност е вид консерватизъм. Ако се обърнем назад, ще видим, че природата е може би най-силната антикомунистическа мобилизация: първо беше Комитетът за спасяване на обгазения Русе, после "Екогласност", чийто активисти бяха бити в градинката пред "Кристал" по времето на Европейската среща за околната среда в София. Днешните протести имат много сходен вид, те се противопоставят на проекти за индустриално развитие - не само на държавно-гарантираната ядрена централа, но и на частните хотели в Банско и Иракли.

Самите пиродозащитници у нас, за разлика от левите си аналози на запад, яростно отказват да бъдат определени политически. Природата, казват те, е общочовешка ценност без политически цвят. Тук няма нищо необичайно: всяка политическа позиция опитва да представи своите ценности като всеобщи, в това впрочем е и майсторството на този занаят - едните успяват да овладеят общочовешкото, другите не. Ако например една дясна партия излезе и ни каже: ние защитаваме интересите на богатите, направо я отпишете. Десните казват друго – ние сме за растеж, за компетентност, за сигурност, т.е. все общовалидни ценности. Какво ни казват националистите: че не са леви или десни, работят за интересите на всички българи, с малката подробност, че именно те най-добре ще ги защитят.

Какво е общочовешкото на екологията? Прекрасно е да се разхождаме из дива природа, да дишаме чист въздух, да пазим всяка животинка, която се е пръкнала на тази земя. Нека обаче погледнем от другата страна. В някакви забравени от бога места живеят хора без препитание: надяват се на работа, на доходи, искат да обитават оживени места, не между ценни диви твари. Общочовешка ценност ли е желанието за добър живот? Ами разбира се. Просто първото и второто са в противоречие и трябва да постигнат компромис помежду си, а тъкмо тук идва политическият дебат. Еколозите казват на местните, че с една чиста и автентична природа ще печелят много повече, стига да се научат как да го правят (екотуризъм, биопродукти...). Местните обаче отговарят, че ако затънтеният край се развие, ще има и пари за опазване и развитие на природата (в Европа днес има повече гори отколкото преди 100 години, а в индустриалния свят природата видимо се опазва по-добре отколкото в Индия).

В този спор няма прави и криви,

Както знаем от Ницше и Вебер насам, човешките ценности са противоречиви и няма как да се сведат до Едно. Нека уточня, че "баланс" тук не е някаква мета-ценност (от типа на еко-равновесието), а историческа ситуация, съотношение на сили.

Разбира се на мен лично, седейки на топло в София, ми е неприятно да се развиват опасни производства от типа на ядреното. Само че не само в Белене наши сънародници са готови да продават здравето си, за да оцелеят – който е влизал в средностатистическа българска фабрика знае за какъв ужас говорим. Целият въпрос е можем ли реалистично да си представим, че днес, при така сложилия се глобален пазар, можем да продаваме нещо друго, освен здравето си (жените си, зародишите в тях, войниците като пушечно месо...)?

Разбира се, можем да променим тенденцията, да почнем да хвърляме всички сили за чисти и интелигентни производства, но това няма да стане утре. Освен това тази битка означава защита на определени неща в пакет, например образование, здравеопазване, градоустройство... Реалността, в която живеем, е капитализъм от Дикенсов тип, където успяват само безскрупулните; застаряващо, демотивирано, оглупяващо население; конкуренция с фантастично организирани места като Южна Корея.

Би било чудесно, ако природозащитниците, наместо винаги и във всичко да виждат ужас и заплаха, подкрепят едно производство, което реалистично погледнато може да спре потъването и някак договорят това като национален приоритет с привържениците на развитието. Да кажем – не на Белене, но пък искаме да развием шистовия газ. Или не на шистовия газ, но пък искаме нов туристически комплекс еди къде си... Абсолютната безкомпромисност изглежда възвишена, но има един проблем: политическите решения стават непредсказуеми – веднъж имало протест, а друг път валяло сняг, веднъж се обадили едни приятели на министъра, а друг път не им вдигнал телефона..

Най-важното в зелените движения – което трябва да ни накара всички да ги подкрепяме – е защитата на

Освен за безочливи бизнесмени, за които е излишно да говорим, тук става дума и за един патриархален рефлекс на не-до-модернизираната ни страна: всеки смята, че пространството около него някак му принадлежи. В Созопол слагат столове на улицата, за да не паркира друг пред къщата им; в центъра на София твърдят, че имат права над публичната улица, поддържана с пари на данъкоплатеца. В междублоковите пространства садят домати или хранят диви кучета... Е, чудно ли ви е, че в Банско са убедени, че планината наоколо им принадлежи? Тук екологията трябва да играе модернизаторска, национално-строителна работа: да разделя частно от публично. (Парадоксално, у нас идеологията на децентрализацията често се оказва връщане към патриархалното - ако не феодално - отношение към средата като бащиния!).

В друг план обаче, тя има тенденцията да върви в посока на един луксозен лайфстайл, който само по-заможни хора могат да си позволят. Био-продуктите са доста по-скъпи от нормалните, естествените тъкани – от полиестера, тихите диви курорти – от масовите постживковски блокове на чист въздух. Един от начините на богатите хора или на тези, които искат да изглеждат богати, е да "инвестират" в тялото, в здравето си. Разбира се, тук отиваме вдясно. Опасността е в това, новите градски еко-елити да развият едно специфично презрение към "простаците", да ги напътстват покровителствено за това, как точно следва да развиват природата. Подобно капсулиране прави невъзможна масовата подкрепа за еко-каузите, а и влиза в дълбоко противоречие с хуманистичния заряд на тази идеология, която наместо в грижа за цялото се обръща в егоизъм, в един вид

На други места по света срещу тази тенденция се изправя една по-лява версия на екологичното гражданство: наместо да се "учат" местните хора как по-добре да комерсиализират природата, активистите се опитват да се вслушват в техния начин на отнасяне с нея, в техните специфични проблеми. Що за абсурд е това, в Белене огромната част от хората да искат ядрена централа! От екологична гледна точка би трябвало резултатите от грасуването да са точно обратните - в Южна България, която е защитена от евентуална авария благодарение на Балкана, подкрепата да е по-висока. Дали наистина всички еко-стандарти у нас (както впрочем демокрацията, канализацията...) се внасят от запад? Или може би не се вглеждаме в специфичните проблеми, които мъчат местните хора и които трябва да им се помогне да изкажат? На едната страна - имагинерният шанс от ядрена злуполука някой ден, на другата – катастрофиралото здравеопазване, боклуците, с които ни тъпчат, ужасяващата вода на Дунав, все по-застрашителният климат... Въпросът в тази версия на зеленото е не ние да казваме, а самите местни хора да вземат думата.

Очевидно грас-руутс екологията засега изглежда утопична – никой няма търпение да ходи и да се вслушва, а местните хора, манипулирани от приватизаторите, развиват омраза към софийските активисти, които "са си надмогнали на масрафа". Дали трябва да чакаме авария от типа на Бопал или Фукушима, за да почнат местните хора да се чувстват граждани (не собственици!) на природата, която обитават?